Διόνυσος

 Дионис

Дионис (на старогръцки: Διόνυσος; на латински: Bacchus) е божество на възраждащата се и умиращата природа, плодородието, на лозарството, гроздобера, виното, на веселието и ритуалната лудост, религиозния екстаз и театъра в древногръцката религия и митология. Виното играе важна роля в гръцката култура и консумацията му заема главно място в култа към Дионис. Преклонението към него става твърдо установено през VII век пр. Хр. Възможно е култът към Дионис да има още по-стари корени в микенската цивилизация или в минойски Крит. Произходът му остава неясен, но той винаги е чужденец, а формите на култа към него са разнообразни, описани от античните източници както при гърците, така и при траките. При някои религиозни традиции той пристига от изток, като чужденец от Азия, при други – от Етиопия на юг. Някои учени го смятат за синкретична форма на гръцко божество на природата с богове на траките и фригите (Сабазий и Залмоксис). Той е бог на непосредственото явяване, „пристигащият бог“, и това е съществена част от култа към него. Той е важен бог в древногръцката религия и значението му нараства с времето, като бива включван като последен в списъка на дванадесетте олимпийски богове, единствен с простосмъртна майка. Фестивалите в негова чест са движеща сила за развитието на старогръцкия театър.

Почитан е и в Древния Рим (Бакхус, Либер Патер), в Тракия и Фригия. Празниците (Дионисови мистерии), посветени на Дионис, в Гърция се наричат Дионисии, в Рим – вакханалии, в Тракия – розалии. Изобразяван често с кантарос и тирс (жезъл), понякога обвит с лоза и с капещ мед, който е както магически източник на благодат, така и оръжие срещу враговете на неговия култ. Наричан Eleutherios (освободител), той дава чрез виното, музиката и танца свобода на последователите си, премахва страховете и грижите им и чрез участието си в мистериите, те получават неговата сила. Еврипид описва това във Вакханки

Култът към Дионис е също „култ към душите“; неговите менади (вакханки) хранят мъртвите с кървави приношения, а богът осъществява божествената комуникация между живите и мъртвите between the living and the dead.

Митологията описва Дионис като син на Зевс и на Семела, макар че според орфическата традиция той е син на Зевс и Персефона. В елевзинските мистерии той се идентифицира с Иакхос, син (или съпруг) на Деметра.

Митология

Дионис е един от главните богове в гръцкия пантеон. Той е син на Зевс и на Семела. Семела е тиванска принцеса, името на която някои автори свързват с фригийската дума zemelos („земен“). Когато ревнивата Хера разбрала, че Семела (смъртна жена, по друга версия – богиня на земята) е бременна от Зевс, тя ѝ се явила като старица и посяла в нея съмнението, че именно бог е бащата на нероденото ѝ дете, като накарала Семела да помоли Зевс да ѝ докаже, че е бог и да покаже силата си. Зевс я увещал да не го моли за това, защото нямало смъртен, който да видел бог и да останел жив, но накрая отстъпил пред молбите ѝ. Семела загинала от пламъците на Зевсовите мълнии. Зевс спасил нероденото дете, като го зашил в бедрото си. Няколко месеца по-късно се родил Дионис, който по-късно извадил майка си от подземния свят и я направил безсмъртна. Дионис става съпруг на Ариадна, дъщерята на критския цар Минос.

Според орфическата традиция той е син на Зевс и Персефона – владетелката на подземното царство, или на Семела. Ревнивата Хера отново се опитала да убие детето, този път като изпратила титаните да го разкъсат, като го примамят с играчки. Титаните се страхували, че Дионис ще наследи трона на Зевс и го преследвали. При това Дионис претърпял различни метаморфози – превърнал се в лъв, бик, козел, пантера и др. Титаните го разкъсали и изяли части от тялото му. Зевс изпепелил с мълнията си титаните и от техния прах се родили хората. Това схващане е основа на Дионисовите мистерии, тъй като се смятало, че във всеки човек е заложена частичка от Дионис, тоест божествена същност. Атина и Деметра успели да спасят сърцето на малкия Дионис. Зевс използвал сърцето, за да възстанови тялото му, като го поставил в утробата на Семела. Оттук и наричат Дионис „дважди роден“. Някъде се казва, че Зевс дал на Семела да изяде сърцето на бебето, за да забременее.

Още Омир разказва легендата за Ликург, по-късно споменаван като цар на тракийското племе едони, който бил настроен враждебно към новия божествен цар. Дионис се уплашил от неговия вик и се скрил в лоното на Тетида. По-късно Дионис с войската си пленил Ликург и го ослепил. По други версии му вдъхнал лудост и Ликург убил сина си Дриант с брадва, мислейки че подрязва лоза или бил разкъсан от конете си на върха на планина. На мястото на Ликург Дионис поставил Харопс, който му издал тайните на Ликург. От тази царска династия, която наследила и тайните на Дионисовите мистерии, според някои автори произлиза и Орфей. После Дионис отишъл в Тива и там също сменил старата династия. Следван винаги от тиас – спътници, най-често жени, Дионис завладявал разни страни, в които жените преминавали на негова страна, опълчвали се срещу мъжете си, напускали градовете и бродели из планините, обхванати от вакхическа лудост.

В елевзинските мистерии той се идентифицира с Иакхос, син (или съпруг) на Деметра.

На повторното раждане (прераждане) и метаморфози в различните версии се отдава мистично значение. Те са основната причина за култа на Дионис и мистериите, свързани с него, които се проявяват и до днес в народните празненства на Балканите, свързани с лозарството.

Култ към Дионис

Макар култът към Дионис да се утвърждава през VII век пр.н.е., съществуването му е регистрирано в много по-ранни източници. Появата на името му в глинени таблички, написани с писмото Линеар Б (XIII век пр.н.е.) свидетелства, че той е почитан още по време на микенския период, а следи от сходен култ са регистрирани и в минойски Крит. По-късните легенди за произхода на култа му приписват различен произход – според някои той е тракийски, според други – гръцки, според трети той идва от Азия или от Етиопия.

Дионисовият ритуал включва пеещи и танцуващи хорове, както и шествия. Хоровете изпълнявали в чест на бога особен химн, наречен дитирамб. На процесиите, твърде весели и шумни, разнасяли фалос, символ на плодородието и обновлението на природата. Дионис повече от останалите богове подтиквал вярващите към мистичен екстаз, буйни гърчове и необуздано въодушевление; в това сигурно играе роля и виното, но не по-малко и селската традиция на веселите празници, които следват тежката работа през лятото и есента. Участниците в Дионисиевото шествие охотно се преобразявали в легендарните придружители на бога, сатирите, като обличали специален костюм – брадати, чипоноси маски, около бедрата кози кожи с опашка и изкуствен фалос.

Към края на архаичната епоха в неговия култ се появяват драматични представления. Според сведенията на Аристотел („Поетика“, IV, 1449 a) трагедията води началото си от дитирамба, чието име „трагедия“ („песен на козела“) напомня козел-трагос, животно, посветено на Дионис. На атическия поет Теспис се приписва инициативата да въведе диалог между един актьор и хора с неговия водител, внасяйки по този начин в лирическия химн на дитирамба драматичен елемент, който бързо се развива. В Пароската хроника се посочва датата 534 г. пр. Хр. за първото драматическо представление в Атина; това е една от големите заслуги на Пизистратовото управление. Така се ражда театърът като литературен жанр, както го разбираме ние днес.

В походите си към Мала Азия Александър Велики се обявява за „Нов Дионис“. Той, както и Гай Октавий, бащата на първия император на Римската империя Октавиан Август, получават династични предсказания именно в светилището на Дионис.

Празници

Главните Дионисови празници в Древна Атина са Големите Дионисии (Градски Дионисии) в края на март и Ленеите. По селата на Атика в края на ноември се празнуват Селските Дионисии. По време на празниците се дават театрални представления и се устройват състезания. Тези представления запазват ясно изразения си религиозен характер до края на елинистическата епоха; във всяко от светилищата на Дионис имало специално съоръжение (орхестра) – отначало дървено, а по-късно зидано, предназначено за хора и олтара на бога; почетното място било отредено на жреца на Дионис. Представленията се давали само по случай религиозните празненства и били предхождани от други обреди, шествия, жертвоприношения, очищения.

Траките

Според древните извори култът на Дионис в Тракия се отличавал от този в Гърция. Монети на тракийски царе (Аматок, Медок и др.) често изобразяват символи на Дионис – гроздове, двойна брадва, или самия Дионис.

- като слънчев бог – преди всичко в Тракия, широко засвидетелстван култ. Макробий пише, че траките почитали Дионис, когото наричали Себадий, на връх Зилмисос в кръгъл храм. Покривът на този храм бил с отвор, откъдето да проникват слънчевите лъчи.

- Сабазий според древни автори е ипостас на тракийския Дионис.

- като прорицател; култ само в Тракия, свързан с Марон, Рез, Орфей и др. Сближава се по този начин с култа на Аполон. Вероятно под тракийско влияние в светилището на Аполон в Делфи започва да се почита и Дионис, който замества там Аполон през зимните месеци. Херодот пише за прорицалище на Дионис на върха на най-високата планина в Тракия, а други автори споменават като място на прорицалището планините Пангей или Хемус. Според Херодот тамошните жреци давали предсказания, подобно на тези на Пития в Делфи. В това прорицалище се пазели и дъсчици със свещените писания на Орфей. Проф. Николай Овчаров предлага хипотеза, че откритото светилище в Перперикон в Родопите е именно този храм.

- официален култ в Севтополис.

- през римската епоха на територията на България са засвидетелствани многобройни култови сдружения, посветени на Дионис, наричани „бакхейони“ или „тиаси“.

Светилище на Дионис в Тракия

По времето на Херодот светилището на Дионис в Тракия вече било знаменито. То било във владенията на тракийското племе Сатри, а жреците в този древен храм били от рода на Бесите. Светилището се намирало на „най-високата планина в Тракия“ – според Херодот. Осем столетия след него Макробий според тълкуванията на съвременните траколози, вероятно говори за същото светилище – „на хълма Зилмисос е посветен храм във формата на ротонда, чийто покрив по средата е открит“. Тези сведения са потвърдени и от Светоний, който съобщава, че при едно предсказание „такъв голям пламък лумнал, че се издигнал нагоре над върха на светилището“. По тези сведения историците установяват формата на храма – кръгъл и свързан символично със слънчевия култ. Древните извори споменават и че „покривът по средата е открит“, за да могат да проникват във вътрешността слънчевите лъчи.

В последните сто години българските археолози и траколози усилено търсят останките на прословутото светилище на Дионис в Тракия. Една от най-агресивните теории е на проф.Николай Овчаров, според който въпросният обект е разположен в монументалните скали на Перперек, който упорито е интерпретиран от българския археолог с вероятните му по-късни названия – Перперикон. Хипотезата на Овчаров е яростно опровергавана от водещи траколози като проф.Валерия Фол.

Според проф. Валерия Фол е голяма вероятността, въпросният обект да е разположен в северозападния дял на Родопите, но тъй като Херодот не е конкретен, трудно може да се посочи планината в Тракия, където е било разположено светилището. Много от проучените светилища на българска територия подсказват, че могат да са посветени на Дионис. Такива обекти са разкрити на територията на Родопите, Рила и в Пирин. Според проф. Фол, въпросният обект не е самостоен, защото такива големи регионални светилища, в които се почита и Дионис, и Слънце-богът същевременно са извършвани и астрономически наблюдения. Херодот говори за това, което е най-близо до егейския бряг, и то може да е именно това в Рила или някое от светилищата в Западните Родопи. Като вероятно нахождение на въпросния обект, проф. Валерия Фол не изключва като евентуално местонахождение и планината Пангей, която е една от Дионисовите планини, където е пещерата на Дионис, където са извършвани пророчества. Тя подчертава и че вероятно местонахождение на обекта може и да е Стара планина.

Една от последните хипотези за местонахождението на светилището е изказана от проф.Диана Гергова, която няколко сезона проучва обект на връх Острец, (Родопа планина), който представлява монументално светилище посветено на Дионис.

Изображения

До края на 5 век пр.н.е. като дърво или колона, с маска на брадат мъж, с дълъг хитон и венец от бръшлян или лозови листа и тирс вместо жезъл.

От края на 5 век пр.н.е. и особено от 4 век пр.н.е. – младеж с дълги коси, високи обувки, много често с преметната през рамо сърнешка или пантерова кожа и атрибути: тирс, чаша, бръшлян, лоза, фалос.

Изображения на Дионис се срещат в тракийското изкуство още преди римската епоха: Боровско съкровище (сватба с Ариадна), Панагюрско съкровище (с менадата Ериопа и вакханки) и др. Изобразява се по-често през римско време и то на оброчни плочки – юноша с вдигната край главата ръка, наоколо Пан, сатири, пантера и др. Най-интересният тип на Дионис е изобразен на оброчна плочка от Мелник от 214 г. – конник, наречен в надписа „бог Асдулес“, със спътници под лоза. Релефът на друга плочка изобразява намирането на Ариадна на о. Наксос. По българските земи се срещат и изображения на Дионис и Херакъл на колесница.

Спътници: Пан, менади, сатири, силени.

Свещени животни: бик, козел, змия сърна, пантера, лъв, магаре.

Трифоновден

Трифоновден е неподвижен православен църковен празник в чест на свети Трифон.

Отбелязва се от Българската православна църква на 1 февруари (по Новоюлианския календар). Празникът е включен към цикъл от 3 последователни дни, наречени Трифунци – 1, 2, 3 февруари. Те се празнуват, както следва: на 1 февруари – Трифоновден; на 2 февруари – Сретение Господне, на 3 февруари – Свети Симеон.

Народният празник Трифон Зарезан се почита от лозарите, соколарите, градинарите и кръчмарите. Някои хора го празнуват на 1 февруари (с религиозния празник), а повечето – на 14 февруари.

Житие

Св. Трифон е мъченик, светец-лечител, който през 248 г. сл. Хр., при царуването на император Деций Траян бил посечен с меч. Роден в Малоазийската провинция Фригия, гр. Апамия, той произхожда от област, която се смята за една от прародините на лозата и виното.

Едва на 17 години си спечелва голяма слава, като излекува дъщерята на римския император Гордиан III. Наследникът на Гордиан обаче – Деций Траян, се оказва непримирим враг на християнското учение. Той заповядва всички по-тачени светци да бъдат изправени пред съд. Сред тях е и Трифон, който не пожелава да се отрече от вярата си и загива като мъченик.

Свети Трифон се счита за пазач на лозята и празникът е в негова чест.

Именници

Трифон, Трифона, Трифко, Трифо, Трифул, Трифа, Трифка, Труфка, Трифула, Тричко, Тричо, Тричка, Траян, Траяна, Фуне, Фунчо, Радка, Рачо.

Зимна Богородица

Зимна Богородица (или Вълча Богородица, Миши празник, Сретение) е славянски празник в българския народен календар, който се отбелязва на 2 февруари. Той е включен към цикъл от три последователни дни, наречени Трифунци – 1, 2, 3 февруари. На 1 февруари се празнува Трифон Зарезан, на 2 февруари – Сретение Господне, а на 3 февруари – Свети Симеон. На празника са се запазили множество останки от старата славянска религия под формата на обреди, обичаи и заклинания. Старото славянско име на празника е Перунов день или Громница (от старобългарски – гром, тоест – гръм), защото е бил посветен на гръмовержеца бог Перун.

Името на християнския празник Сретение Господне е свързано със срещата, посрещането (на църковнославянски: сретение) на Младенеца Иисус в храма на 40-ия ден от рождението му от стареца Симеон Богоприемец.

Българските обичаи

Поверието гласи, че през този ден не трябва да се работи, за да не се родят деца с белези. За здравето на децата, жените не се докосват до остри предмети, не цепят дърва, не режат конци и хляб. Характерно е и спазването на пълно полово въздържание – по този начин се счита, че домашните животни ще бъдат здрави и ще се увеличи плодовитостта им. Друг пророчески обичай е месенето на питки, които трябва да е раздадат в две различни къщи. По това кой първи ще влезе в дома на този ден се гадае дали следващото дете ще е женско или мъжко.

Зимна Богородица е покровителката на родилките и бременността, но също е наричана и „Вълча Богородица“, защото е свързана с животните, които олицетворяват злите сили на подземния свят. Доказателство за езическите корени на празника са обредите, които се извършват за почитане на светицата-майка и за умилостивяване на злите сили – прави се житно жертвоприношение, спазват се сексуално въздържание и други забрани, имащи вълшебен характер.

На някои места в южна България на този ден са се правели прогнози за предстоящата година, а също така хората са се старали да предскажат какъв ще бъде урожаят. В западна България е характерно празнуването през първите три дни на февруари, които се наричат Трифунци, в чест на Св. Трифон. Считало се е, че през тези дни вълците са освирепявали и за това също се наричат и „вълчи празници“. Сред народа са възникнали множество забрани: думата вълк са се старали да не се произнася, за да не нанесе вреди. „Вълчите празници“ са се празнували и през есента, в началото на коледния пост (виж мратинци), и забраните тогава са същите както и на граничния пролетен период – Трифунци

В църковния календар

На този ден руската православна църква отбелязва празника Сретение Господне и почита иконата на Божията Майка „Смекчаването на злите сърца“ (на руски: Умягчение злых сердец) или „Симеоново проречение“.

Съгласно каноните на руската православна църква, Сретение се отбелязва седем дни – от 2 (15) февруари до 8 (21) февруари. Освен това на 1 (14) февруари е предпразненството, а на 9 (22) февруари – попразненството.

За изцеляване от епилепсия, психически заболявания и за предпазване от самоубийство, хората се молят пред иконата Божията Майка „Смекчаването на злите сърца“.

Поговорки и знамения

Банатските българи са разказвали за поведението на мечката в този ден: „Мечката на Сретение излиза от бърлогата, за да си види сянката. Ако деня е слънчев и мечката види сянката си, тя се обръща на другата страна, за да продължи съня си. Това значи, че още 40 дни ще бъде студено.“.

Трифон Зарезан

Трифон Зарезан или Ден на лозаря е български народен празник в чест на свети Трифон.

Празнува се от лозарите, соколарите, градинарите и кръчмарите на 14 февруари, а не когато Българската православна църква тържествено чества Трифоновден.

Лозарски празник

Той е сред най-устойчивите, но и най-противоречиви и сложни по своята историческа същност обичаи в българския народен календар. Това е трудов обичай, свързан с първия стопански процес в годишния цикъл на обработка на лозата – пролетното ѝ зарязване. В българския народен календар има и други важни трудови празници, свързани с лозарството и винарството. Така нареченият Кършовден, когато се окършват ненужните лозови пръчки, за да не отнемат силата на лозата, се свързва с деня на св. св. Константин и Елена (след прецъфтяване на лозата). По Костадинов ден във Видинско или по Петровден в Старозагорско започват да връзват младите лозя с лико. Новото грозде се освещава в църква на Голяма Богородица или Преображение. Гроздоберът Виноберма се оповестява официално след Кръстовден. Всички тези гранични периоди в отглеждането на лозата и производството на вино са повече или по-малко обичайно и ритуално отбелязани в народната традиция, като са прикрепени към определен календарен светец. Празникът се среща още като Зарезановден, Трифун Чипия, Трифун Зарезой, Трифун пияница.

Единствено обредът на св. Трифон стои пряко свързан с резитбата на лозите и това е дало основание на българските учени М. Арнаудов, Хр. Вакарелски, Д. Маринов, Ц. Гинчев да му определят по-специално място в календарната система на българите.

Изследванията с право свързват образа на светеца с трансформация на старите богове Сабазий, Дионисий, Бромий, Бакхус, Ликург. Лозарският празник на св. Трифон продължава стара земеделска традиция в нов вид, с християнизирането на източноевропейските територии. Неслучайно началото на февруари е онзи календарен период на границата между зима и пролет, в който са съсредоточени преходните карнавални игри, свързани със събуждането на вегетацията и с умиращите и отново възкръсващи богове на природата.

В православния календар свети Трифон се чества на 1 февруари. Празникът е включен към цикъл от 3 последователни дни, наречени Трифунци – 1, 2, 3 февруари. Те се празнуват, както следва: на 1 февруари – Трифоновден; на 2 февруари – Сретение господне, на 3 февруари – Свети Симеон. Последните два дни са свързани с въвеждането на Иисус Христос в храма от св. Симеон, а в народната традиция те се почитат в чест на вълците, 2 раждат малките си през този период. Тогава жените не режат с ножици, за да не се разтваря устата на вълка, не плетат, не предат и не шият. Приготвят обреден хляб и след като раздадат от него на съседите, слагат залъци от хляба в кърмата на животните – за предпазване и на добитъка, и на хората от вълците.

Св. Трифон е познат и в другите балкански страни, той е закрепен в православния календар и е свързан със смяната на сезоните от зима към пролет. В една молитва от 1690 г. (сръбска редакция) за св. Трифон, се говори, че светецът помолил бога да изгони гъсениците и другите насекоми от лозята и градините и бог сторил това чрез своя ангел. В друг сръбски ръкопис от 16 – 17 век се казва, че против насекоми по ниви и лозя трябва да се запалят кандилата на св. Трифон и посевите да се поръсят със светена вода, като се чете молитва на св. Трифон. В Молдова и Буковина е позната легендата за св. Трифон и Богородица, но в тези райони светецът няма връзка с лозарството. В Румъния празникът се нарича „Трифон на червеите и гущерите“, спазва се забрана за работа, за да има плодородие по посевите. Гърците в Епир правят на деня на св. Трифон колачета, които търкалят по лозята и градините, като казват: „Трифоне, плодородниче, ела в лозето ми и в нивата ми, да ядем и да пием“, като обичаят се спазвал за общо плодородие.

Обичаи на празника

Обредната храна за лозето се приготвя от жените – питка, украсена с фигури от тесто във формата на лозов лист или грозд, варена, пълнена с ориз кокошка, сирене, сланина; туршия, луканка, „бабяк“ (напълнен стомах с месо) и др. Освен това се занася и бъклица с червено вино или ракия, украсена с чимшир, здравец, бръшлян, вързана с червен конец. Косерът, с който ще се зарязва, предварително се почиства и се наточва добре. Обичаите повеляват да се омеси хляб – пресен или квасник, да се свари кокошка, която по традиция се пълни с ориз или булгур. Като се свари кокошката се препича на саджак. В нова вълнена торба се слага питата, кокошката и бъклица с вино. С такива торби на рамо мъжете отиват на лозето.

В традиционната култура рязането на лозята е изключително мъжка дейност, жени не се допускат. Така се обяснява и особеното табу за жените през този ден, да не пристъпват територията на лозята „защото не е женска работа и за да ражда лозето“ (с. Рила, Дупнишко). През този ден е забранено на жените и да режат, тъй като „св. Трифон на този ден си отрязал носа“ (с. Момчилово, Варненско).

Обредните практики показват значително единство. Всеки мъж зарязва в своето лозе по 1-2-3-4-5 кютука („гижи“, „главини“) а от всеки кютук или всички пръчки или по 2-3-5 броя. Прекръства се, полива вино около кютука, зарязва с косера и пак полива, като благославя. На места ръсят със светена вода от трифонденския водосвет. В с. Виница, Варненско, виното от бъклицата се плисва в средата на лозето „за берекет, така да тече виното“. В с. Гореница, Врачанско, при поливането благославят „както тече виното, така да расте гроздето“. В с. Елица, Пазарджишко, на зарязаната първа лоза окачват парче „баба“ и благославят: "Да е честито, да е благословено! Пъшките (гроздовете) да станат колкото „бабите“!". В Лясковец на Морава мъжете свалят калпаците си и ги окачват на чуканите, за да е много и черно гроздето като тях.

В Югозападна България зарязването се извършва винаги от двама души, а благославянето се превръща в ритуална игра с точно определени действия и думи. Мъжът, който реже, застава в единия край на лозето, а вторият мъж е скрит зад някоя лоза, в другия край на лозето.

Първият реже всички пръчки и казва:

„Добро утро, Трифоново лозе!

Да си пълно с грозде!

Болести и буболечки,

ветрове и градушки,

вънка от лозето!“

Скритият мъж се обажда:

„Трифон у лозето!“

Първият мъж отново казва:

„Трифоне, чух те, тука ли си?“

Скритият мъж отговаря:

„Тука, тука!“

Първият пита:

„Къде си, че не те виждам?“

Скритият отвръща:

„Не се виждам, от черно и бело грозде.“

Практиките с лозовите пръчки са едни от най-съществените, наред със зарязването, поливането с вино и благословиите. Те са важен атрибут на празника. Оставят се обикновено на лозето, за да не се „дигне берекетът“ от него. В Северна България, в селата покрай Дунав, пръчките се хвърлят в реката, за да тече виното така, както тече Дунава. Една от пръчките винаги се свива на венец, който се поставя на калпака, около кръста или през рамо. От лозови пръчки се приготвя и „короната“ на лозарския цар.

След зарязването накичените с лозови пръчки мъже се събират на обща трапеза обикновено край пъдарската колиба. В средните и източни райони на Северна България се избира „цар на лозята“. След като всеки стопанин е зарязал своето лозе, всички се събират там, на обща трапеза. На земята върху дълги пешкири се нареждат питите, кокошките и другата донесена храна, както и бъклиците с вино. Голяма китка от босилек, в която са втъкнати три лозови пръчки, се слага в средата. Най-старият и уважаван лозар взима китката и казва: „Който е честит, нека поеме китката и бъде цар!“ Всеки има право да вземе китката, но обикновено младите отстъпват на някой възрастен и опитен лозар и особено на този, който вече е „царувал“ и през неговото „царуване“ е имало не градушки или суша, а плодородие. Щом той поеме китката, останалите му честитят „царството“ и угощението започва. „Царят“ е окичен с венец от лозови пръчки, който носи на главата си, и с друг венец, който слага през раменете си. Той сяда на колесар, качват го на кола или лозарите го носят на ръце и под звуците на гайди, гъдулки и тъпан се отправят към селото или града. Там спират пред всяка къща. Домакинята на дома изнася вино в бял котел, дава най-напред на царя да пие, след което черпи и хората от свитата му. Останалото вино в котела се плисва върху царя и се изрича благословията: „Хайде, нека е берекет! Да прелива през праговете!“. Царят отговаря на благословията с „Амин“. След като стигне до своя дом, царят се преоблича с нови дрехи и, окичен с венците на главата и през раменете си, той сяда на дълга трапеза да посрещне гости и хората от цялото село (градска махала). Затова за цар на този празник се избира заможен човек. Обиколката на селото от лозарите завършва в къщата на царя, където отново се прави угощение и голямо хоро. В селското празненство вземат вече участие и жените.

Хорото, със своя смисъл на ритуално обиграване на територията има ключов характер при празника. Хоро играят мъжете на лозето със забучени в пояса или свити на венец лозови пръчки. Хоро се играе на общата трапеза на лозята, хора и ръченици се играят по пътя от лозята до селото. Накрая в средата на селото, на мегдана, се играе т. нар. Зарезанско или Трифонско хоро. Хороводецът, най-често „царят“, държи в ръка бъклица или котле с вино и с лозови пръчки (Варненско). „Мъжкото хоро“ (в което участват само мъже) се играе с бъклица с натопени лозови пръчки, а „коркорбашията“ (водачът) върти по особен начин отрязаните пръчки (Първомайско). Материали от българското село Карадър, Лозенградско (днес Турция) сочат една много старинна форма на ритуално хоро в чест на св. Трифон т. нар. „босо хоро“, при което участниците играят без цървули, боси, независимо от студа.

Празнична трапеза

Тя трябва да бъде приготвена с необходимото внимание от страна на домакинята. Още в ранни зори тя става, за да приготви прясна пита. За целта са необходими единствено 1 кг брашно и 1 чаена лъжичка сол. Брашното се пресява, за да остане само най-чистото от него. След това трябва равномерно да се посоли и от него да се замеси тесто, като се прибавят 2 чаени чаши хладка вода. Тестото се меси докато започне да образува шупли. След това направената пита се изпича в добре загрята предварително фурна. След като питата е готова, се покрива с памучна кърпа, за да не изсъхне кората ѝ.

Като основно ястие по стар български обичай се препоръчва пълнена кокошка с ориз или булгур.

Житие на св. мъченик Трифон

Източници: 1 2 3 4