ХАРА

Открих едно интересно изказване в книгата на Филип Капло „Трите стълба на Дзен”, която съдържа измежду другите неща, разговори между Дзен учителя Ясутани Роши и неколцина от неговите западни ученици. При една случайна среща, Ясутани Роши казва на един ученик, който се оплаква от болки в краката докато седи в поза дзадзен**:
„Когато центърът на тежестта на тялото е установено в областта точно под пъпа, цялото тяло функционира с по-голяма стабилност. Центърът на тежестта при обикновения човек е в раменете. Още повече, че вместо да седят и да вървят с изправен гръб, повечето хора се прегърбват, подлагайки на прекалено напрежение всички части на тялото си.”

Това твърдение наистина докосна струна в мен, защото почти всеки нов ученик/студент, който идва при мен е „тежък на върха си” (т.е. в горната част на тялото), което му пречи да седи дълбоко и сигурно. От западна, научна гледна точка, центърът на тежестта не може наистина да се повдигне или снижи в човешкото тяло. Обаче в източните бойни изкуства, както очевидно и в дзадзен, енергийният център на човек („ки” на японски или „чи” на китайски), може да се движи в тялото.
Изглежда, че човек е най-уравновесен, най-„центриран”, когато енергийният му център съвпадне с физическия център на тежестта, който е локализиран точно под пъпа. Ако енергийният център се издигне над центъра на тежест, човек е „тежък отгоре”, неустойчив. В едно бойно изкуство такъв човек лесно би бил победен от атакуващия, тъй като ще е прекалено бавен и слаб, както и неефективен в реакциите си вследствие своята липса на равновесие.



Върху гърба на коня такъв човек винаги би бил повече или по-малко извън синхрон с движенията на коня, което го прави неефективен като ездач и го излага на риск от неволно разминаване на пътищата с неговия кон.
Веднага може да се каже кога енергийният център е разположен твърде високо у един ездач. Признаците, показателни за това, са следните:
• сковани тазобедрени стави, обикновено поставени твърде назад и нависоко в седлото;
• хлътнал гръб, което води до повдигане и отделяне на седалищните кости от седлото;
• рамене, които изглеждат напрегнати и в повечето случаи са наклонени напред;
• повдигнати нагоре колене и пети;
• сковани, неподвижни ръце, често с права ръка без ъгъл при лакътя и твърде къси поводи;
• силно сгънат кръст, създаващ „фалшиво огъване” в ездача.
Тези признаци обикновено се срещат в комбинация един с друг. Особено скованите тазобедрени стави, клатушкащия се кръст и наклонените напред рамене, изглежда винаги се срещат заедно.

Конят рядко пропуска да поощри такъв седеж чрез избутване с поясницата си напред и нагоре срещу ездача, за да го накара да залитне напред върху бедрата си, често находчиво комбинирано с едновременно забиване надолу на главата и шията, за да изтегли ездача напред точно когато задницата го изтласква нагоре.
Тежкият в горната си част ездач е напълно безпомощен срещу тази маневра и конят успява всеки път в избутването на ездача от позицията, в която може да му влияе, и в освобождаването на гърба си и задницата. Един балансиран, „центриран” ездач от друга страна, остава невъвлечен в това предизвикателство. Вместо това неговият седеж действа като канал за енергията на коня. Това означава, че ако конят избере да избутва и тегли ездача, за да наруши равновесието му, той само ще си приложи полуспиране по този начин и ще изтегли ездача си по-дълбоко в седлото.



Например ако конят предизвиква ръката на ездача, „тежкият на върха си” ездач ще отделя лактите от вертикалата с тазобедрените стави всеки път, което означава, че помощите с повода ще се спират в челюстта или задтилъка, вместо да бъдат предадени през конския гръб към задния крак от същата страна. Един центриран ездач държи лактите до страните си. Това създава сигурна връзка между ръка, лакът, тазобедрени стави, седалищни кости и задните крака на коня. Ако конят постави на изпитание центрираният ездач, всеки натиск срещу трензелата от страна на коня ще предаде тази енергия през тялото на ездача към задния крак на коня, който ще се сгъне отдолу под самоналоженото полуспиране.

Ако конят изтласква поясницата нагоре, тежкият в горната си част ездач неминуемо ще се огъне напред, с нееластични тазобедрени стави назад и с наклонени напред рамене. Цикълът на енергията и цикълът на помощите биват прекъснати в кръста на ездача, точно както един градински маркуч губи цялото си водно налягане, ако има голяма дупка в него. Центрираният ездач, от друга страна, остава свързан. Неговите тазобедрени стави са гъвкави, така че могат да абсорбират възходящия тласък на конската задница. Поясните гръбни мускули на ездача се ангажират повече с флексията, която действието на коня им налага. Като ресор, тяхното еластично напрежение нараства колкото повече конят избутва таза на ездача нагоре. Естествено, мускулите на гърба и корема ще върнат еластично таза на ездача отново надолу, което също сгъва приземеният заден крак на коня. Колкото по-силно конят се избутва срещу ездача, толкова по-силен ще бъде низходящия натиск на таза на ездача, т. е. полуспирането.
Ролята на ездача остава относително пасивна през цялото време. Конят е този, който определя момента и интензитета на полуспирането чрез собствените си действия. Ако ездачът съумее да остане центриран, конят бързо ще разбере, че единствения му опонент е самият той, а не ездача, и че всяка съпротива следователно е безсмислена. Това е най-бързия и най-внимателния начин за разрешаване на определен тип резистентност.



Да стане центриран върху конския гръб е едно от най-важните умения, които ездача трябва да научи, ако не и най-важното. Центрирането има както физически, така и душевни аспекти. Джордж Лионард („Пътят на Айкидо”) дава отговор на въпроса как да станем центрирани:
„Отначало изглежда абсурдно просто: всичко, което трябва да направите, е да насочите вниманието си към центъра на вашия корем („хара” на японски), в мястото на около един-два инча под пъпа и нещата ще се подобрят в много отношения. Това е вярно и доста просто, и получавате незабавни разултати. Но въпросът за центрирането има подразделения, които могат да отнемат цял живот да бъдат изпълнени до край. Има центриране при неподвижно състояние и центриране при бързо движение. Има центриране под напрежение и центриране при болка. Има възвръщане на центъра след дезориентация или поражение, и оставане центриран в моменти на голям триумф.”



Той също препоръчва да докосвате корема си на нивото на центъра на тежестта с ръката си за кратко, за да ви помогне да се фокусирате върху него. Повечето хора имат по-високо разположен център на тежестта. Лионард го обяснява със следните изрази:
„Проблемът е, че повечето от нас започват, без да обръщат много внимание върху физическия си център. Когато бъдат попитани къде се намира техният „Аз”, повечето хора биха казали „В главата ми”, което изглежда доста логично. Все пак, вашият мозък, нос, уста, очи и уши, са разположени в тази част на тялото. Логиката винаги е важна, но тя също е и непълна, тъй като е основана на едно буквално физично и символично съответствие, което не съществува в реалния свят. Когато на занимаващият се с айкидо му бъде казано да „вижда от своята хара”, той или тя, естествено не се опитва да накара да се появят очи в центъра на корема си, но по-скоро става високо осъзнаващ центъра и връзката между него и очите. „Когато вижда от центъра” ученикът по айкидо има далеч повече успехи в справянето с атаките, особено при множествени атаки, отколкото когато вижда само с очите си. Да виждаме от центъра, да дишаме от центъра и да се движим от центъра ни води до усещането, че местонахождението на нашето същество е центрирано в „хара”. И това усещане, това чувство, тази практика, може да промени живота ни.”

Това води до интересен паралел с ездата. Често казвам на своите студенти да „мислят с таза си”, което всъщност е същото нещо като да „виждаш от своята хара”, което споменава Леонард. Центърът на ездача определя ритъма, темпа и дължината на крачките на конския ход, ангажирането и събирането, а също и сгъването и посоката, в която той се движи. Всичко трябва да започне тук, от това място. Ето защо, всички помощи на ездача трябва да бъдат започвани от центъра и да текат като поток навън към периферията, т.е. към ръцете и краката. Често съм наблюдавал, че когато ездачът има силен център, с добър мускулен тонус в мускулите на гърба и корема, неговата периферия (ръце и крака) може да бъде много отпусната и лека. От друга страна, тежкият на върха си ездач, със слаб център и недостатъчен мускулен тонус в кръста, винаги трябва да се стиска с ръце и крака.



Джордж Леонард хвърля интересна светлина върху този аспект също. На стр. 38, той казва:
„Когато бъдат попитани „Коя област от тялото свързвате с физическата сила?”, повечето хора, особено мъжете, биха казали: „Горната част на гърдите, раменете и ръцете”. Филмите и телевизионните сериали често показват точно тази част от тялото със стегнати мускули, за да означат мъжката сила.”
„Този отговор обаче, е изцяло далеч от целта. Дългите мускули (бедрени, седалищни, коремни, гръбни), които са свързани с пелвиса, са много по-силни от мускулите на някой мачо в областта на гърдите, раменете и ръцете. Дори и такива действия, като удряне/биене и хвърляне/мятане извличат повечето от силата си от мускулите под кръста. Физически, както и символично, „хара” може да бъде отнесена като център на енергията/силата.”



Това се отнася колкото до айкидо, толкова и до ездата. В течение на годините, гъвкавостта на тазобедрените стави на ездача и контролираната, диференцирана сила на кръста станаха главен фокус в моето преподаване (като резултат от моите собствени открития в седлото). Това е мястото, откъдето трябва да започне търсенето на движение в хармония с нашия кон. Това е отличителен белег на добрия ездач. Може да разпознаете истински центрирания ездач веднага, по изгледа му на кентавъро-подобно същество. Може да го откриете както при сезонно работещите каубои, така и при ездачите от класическата обездка. Центрирането е това, което позволява на ездача да общува с коня си посредством невидими помощи. За жалост, физическото и умственото центриране обикновено не играе такава голяма роля в уроците по езда, както в уроците по източни бойни изкуства. Като променяме това и му отдаваме вниманието, което заслужава, ние като учители можем да ускорим и подпомогнем напредъка на учениците си.

д-р Томас Ритер