Лекции на Б.К.Тиртха Махарадж

Общуването със светци (3 септември 2006, София)

Пътят да се постигне умиротворение и абсолютно ниво на щастие – пълно, съвършено щастие – е обожаването на Бога, Кришна. И трябва да се възползваме от възможността да общуваме със светци. Защото тъй или инак животът означава това – че трябва да общуваме с хора. Древните философи казват, че човешки живот означава живот в общество. А онези, които не живеят в общество, не са хора. Като не са хора, какво са? Животни или…? Божествени същества. И тъй, тези които не живеят сред общество са или зверове или божествени създания. Това означава че през живота си ние през цялото време общуваме. Общувате с децата си, със съпруга си, със семейството, на работа, в училище – през цялото време общувате. А сме големи късметлии ако можем да общуваме със святи люде. И какъв е големият шанс в живота ни ако имаме такова божествено общуване? Иначе просто цял един живот е ПРОПИЛЯН! 60-80 години, цяло едно съществуване, е отново пропуснато. Замислете се, колко ли живота имаме зад гърба си без възможността да общуваме със святи люде? Но сега имаме тази възможност. Тук сме заедно и нека уловим този удобен случай; недейте да пропускате шанса да общувате със святи хора.
Разбира се общуването става нещо съвсем обичайно ако сме заедно през цялото време. Ако общувате с Кришна веднъж в годината, тогава ще го цените: „О колко си велик, о колко си прекрасен, о какъв Господ си!” Но ако Той идва всеки ден при вас…? Какво ще кажете още на втората седмица: „Уф, пак ли си гладен? Пак ли идваш за чапати?” Трудно е да оценим този, който е непосредствено до нас. Много се радваме на бхактите в Аляска, но да изтърпим точно тоя тип, дето спи в съседния спален чувал, ни е трудничко.
Любовта и признателността ни не бива да бъдат теоретични, те трябва да са на практика. Или вземете за пример една любовна история. Докато влюбените не могат да са един с друг, те са готови да направят всичко за това. Но когато се съберат и заживеят заедно – минават няколко години и: „Как да се отърва от този човек?”, „Как да си намеря друга жена?”
Постоянното общуване ни омръзва. Затова е много полезно да общуваме със светци – от време на време. Само си представете, Гурудев идва и остава с вас 365 дни в годината! Трудно е за издържане! Виж, два пъти годишно за някой и друг ден, когато мога да дойда, а мога и да не дойда, имам пълната свобода да присъствам или не – това ми е достатъчно.
Но качеството и интензитета на това общуване трябва да е съдбоносно.
Само пребройте с колко хора общувате – в семейството си, в по-голямото семейство, у дома, в училище, в детската градина, къде ли не – стотици хиляди, нали? Когато отивате на фризьор, до бензиностанцията – неизброими са. КОЕ общуване ще запомните? Кое е значимото сред многото? Успеете ли да изброите дори петима човека, вие сте щастливци.
Общуването със светците е скъпоценно. Защото заедно с тях можем да прекосим океана на материалното съществуване. Благословиите на Кришна и добрата компания ни помагат много. Ето защо това е нашият идеал – чистото духовно общуване със светците. Защо? Понеже в тяхната компания е много лесно да служим на Бога.
Наскоро някой каза: „Много е трудно в компанията на демони.” А аз отвърнах: „Промени виждането си.” Не бива да гледаме на другите като на враждебни елементи. Но все пак трябва да разберем, че има благоприятни, а има и неблагоприятни условия. Да имаш святи люде около себе си – това е благоприятно. А да ги нямаш също е благоприятно, защото по този начин по-лесно ще оцениш кое какво е. След толкова много животи ако влезем в досег със святи люде, ние сме големи щастливци.

Сладкият оцет( 2 септември 2006, София)

Понеже се намираме в София, непременно трябва да говорим за философия, понеже „софия” означава „мъдрост”.
Има разлика между знание и мъдрост. Знанието е информация; мъдростта е цялостен поглед към битието. И можем да кажем, че истинската мъдрост е практическата способност да обичаме. Това е велика тайна на живота.
А причината да практикуваме традицията на Индия е почитта ни към тази древна култура. Защото под формата на тази индийска традиция за нас е съхранено нещо вечно и универсално. Индийската традиция е много древна, тя има хилядолетно минало. Преминала е през толкова много трудности, с каквито ние на Запад досега изобщо не сме се сблъсквали. И ако се поучим от мъдростта на Изтока, от мъдростта на Индия, бихме могли да обогатим живота си и да го направим по-съвършен.
Ако се замислим, ще видим колко ценни неща е дала Индия на света. В наши дни например „медитация” или „йога” са често срещани думи по целия свят. Разбира се понякога те биват разбирани погрешно, понеже се говори за модни гуру или за корпоративна философия – но това не е истинското нещо. Гуру трябва да бъде духовна личност, а философията следва да се занимава с най-важните въпроси на съществуването.
Но за да разберем, в опит да илюстрирам какво представлява практическата мъдрост, бих искал да ви разкажа една история. Веднъж се срещнали Конфуций, Лао Дзъ и Бог Буда. Историята може да не е кой знае колко точно във всички отношения, но помага на разбирането. И тъй, тези три велики личности се срещнали и изследвали един предмет, а именно кана пълна с оцет. Както знаете, Конфуций е човек реалист, неговата философия е съвсем реалистична. Той потопил пръст в оцета, вкусил го и рекъл: „Киселее.” След него пристъпил Бог Буда, който е песимистично настроен към реалностите в живота. Той също топнал пръст в оцета, близнал го и казал: „Не киселее, ами горчи.” Но тогава дошъл Лао Дзъ, бръкнал с пръст в оцета и го опитал, а сетне рекъл: „Нито е кисело, нито е горчиво. Сладко е!”
В това се състои практическата мъдрост. Ние пием живота, отпиваме оцета на живота. Понякога ни се струва един, друг път друг… но ако сме достатъчно мъдри, за нас той ще бъде сладък.
Бъдете горди, че сте жители на София, на мъдростта; и практикувайте мъдростта с най-добрата цел, най-висшата цел в живота си. Защото можем да намерим своето щастие и да направим живота си сладък чрез връзката с Върховния Бог – Бог Кришна.

Да живееш, да обичаш и да си идеш (2 септември 2006, София)

Щом бездруго живеем, трябва да намерим най-добрия начин да го правим, както и най-добрата цел за която да живеем. Защото трябва да изследваме живота от различни ъгли: защо сме дошли тук, как трябва да живеем и каква трябва да е целта на живота ни.Ако искаме да го кажем с три думи: животът е да живееш, да обичаш и да си идеш.
Мъдростта се състои в това да правим всички тези неща по правилен и съвършен начин.
Бих искал да насоча вниманието ви към десет принципа, бихме могли да ги наречем десетте заповеди на Йога. Има пет „забрани” които трябва да бъдат избягвани и пет „препоръки”, които да се практикуват.
Първото нещо, което трябва да се избягва е насилието. Избягваме ли насилието, ще бъдем умиротворени. Ахимса – спомняте си великото учение на Махатма Ганди. Той помагаше на людете да разберат силата на ненасилието. Обичайно си мислим, че ако насреща ни идва мощна атака, трябва да отвърнем по същия начин. Но ахимса изключително много закриля човека; можете да опитате това следващия път когато имате някакви проблеми.
Второто, което трябва да избягваме е да изричаме лъжи; трябва да сме искрени. Защото започнем ли да лъжем, цялата система става много сложна – ще забравим пред кого каква версия сме представили. Тъй че по-добре е да се придържаме към истината. Тогава ще имаме съвсем простичка версия, а освен това ще се сдобием с вътрешна сила.
Третото нещо, което е редно да избягваме е краденето – смятам че това е очевидно, няма да навлизаме в подробности.
Четвъртото е да избягваме неконтролираните дейности в различните сфери на живота си – като например брахмачарйа, да контролираме енергиите си. Можем да го наречем себе-контрол. И чрез контрола над себето, над различните нива и енергии, можем да направим живота си много ярък и продуктивен.
И накрая петото нещо, което следва да се избягва е трупането. Казват, че човекът на запад притежава ДЕСЕТ ХИЛЯДИ, казвам ви, практически непотребни неща у дома си! Като се приберете вкъщи , пребройте ги – пребройте колко ненужни вещи имате у дома. Трябва да намерим нивото на достатъчност – колко ни стига.
И така, това трябва да се избягва – тогава какво бива да правим? На първо място да практикуваме чистота. Чистота отвън и отвътре – телесна и умствена чистота.
След това трябва да практикуваме удовлетвореност – да сме доволни. Не знам какво се случва тук, но обикновено хората обичат да се оплакват – и в повечето случаи без причина. Всички средства за масова информация, всички медии се стремят да ни втълпят, че трябва да искаме все повече и повече! Но по-добре да възпитаваме в себе си философията на удовлетвореността.
Третото нещо което трябва да се практикува е семплият начин на живот. Защото простотата е много близо до религиозността. Обикновено преусложняваме живота си отвън, а допускаме отвътре да оглупеем. По добре да имаме прост начин на живот и възвишено мислене.
Четвъртото нещо е изучаването, духовното образование. Трябва да разберем кои сме, трябва да разберем къде принадлежим, трябва да определим каква е целта ни. В този смисъл информация означава че аз съм дух, душа, че не съм тялото; а мъдрост означава, че принадлежа на Бога. И ако изучаваме писанията – Библията, „Бхагавад Гита” или което и да било Божие откровение – тогава се свързваме с изключително висши принципи.
И в крайна сметка десетте заповеди на Йога казват: ишвара пранитхана – обожание, служене към Господа. И така от съвсем елементарната, базисна информация – как да усъвършенстваме живота си, как да се контролираме – можем да достигнем до божественото служене. Това трябва да е нашата медитация, това трябва да е нашата практика и това трябва да е нашата бъдеща надежда.

Прасадам (2 септември 2006, София)

Какво е прасадам? Да речем например, че бхактите имат кухня, където приготвят картофен чипс. И когато големият камион е целият натоварен с чипс, готов да поеме, на изхода шофьора надува три пъти тромбата – и целия чипс се превръща в махапрасадам? „Понеже ние сме бхакти – аз съм шофьор-бхакта, той е готвач-бхакта и ето го бхактийският картофен чипс!” Не, моля ви, чакайте….
Ние търсим качество. Нашето предлагане не е просто позвъняване с камбанката. Трябва да поднесем самите себе си. Това е нашата част – да направим предлагането; а Неговата част е да го приеме. Нима Той би приел тромбата на камиона? Мисля, че би искал нещо друго, друга музика. Ушите Му са много чувствителни.
И Той определено не се интересува от тези неща, дето ги бъркаме в кухнята. Защото Той си има всички разнообразни превъзходни храни и продукти във Вайкунтха например. Там има много по-добри складове от Била. Но къде се храни Кришна? Не във Вайкунтха. Той се храни у дома си и в сърцата на Своите чисти предани. Той яде в кухнята на Майка Яшода. А Майка Яшода вкусва храната: „Дали е достатъчно добра за моя Кришна или не.” Веднъж имах тази своеобразна реализация, че Майка Яшода непременно ТРЯБВА да опитва храната за Кришна, невъзможно е иначе, защото обичта й към нейното малко момче е толкова силна, че не може да му даде нещо прекалено лютиво, нещо с което ще си опари устните, или в което нещо липсва. Тя задължително би трябвало да опитва дали е добре на вкус или не. И ако не е, тогава добавя нещо и така е доволна – и Той също е доволен. Но тогава ме обзе шизофрения: „Може би това не е вярно. Може би такова разбиране не е правилно.” Обаче след това срещнах един ачарйа и той каза: „Естествено че Майка Яшода винаги опитва храната на Кришна.”
Така че става дума за качеството на вашето приношение. Не е въпросът само в продуктите. По същия начин и когато ядете прасадама, става дума за качеството на приемането. Защото духовната сила я има в храната – но нима я усещаме? Или се храним единствено за да си напълним стомасите, да се наслаждаваме? Дори и в яденето трябва да присъства качество. Трябва да сме квалифицирани приемащи.
Веднъж в древни времена имало един ученик, който запитал духовния си учител: „Учителю, имам едно съмнение в сърцето си. Има Кришна Джанмащами и има Радхащами. И аз не разбирам едно нещо – кое е по-висше: Джамнащами или Радхащами?” А Гуру отвърнал: „Е как така, то е очевидно? Ти как мислиш?” И момчето казало: „Ами, на Джанмащами постим цял ден. А на Радхащами само половин. Тъй че може би Джанмащами е по-голям празник, понеже се спазва голям пост и вероятно е по-важен ден.” Но тогава Гуру рекъл: „Как може да разсъждаваш така елементарно, скъпи мой? Понеже Кришна е много висш, затова и Му отдаваме голяма почит. Но Радха е много сладка – затова можем да се храним още по пладне. У Кришна има повече респект, у Радха – повече сладост. Затова нашият празник е Радхащами, в него има повече сладост, повече нектар. Трябва да пиеш сладкият нектар на Радхика.” Момчето слушало с отворени очи и уши. И умът му работел добре, затова рекло: „Но Гурудев, тогава защо не ядем през цялото време?” Съвсем логично заключение, нали?
Защото ако можем да пием нектар през цялото време, ако сме способни до такава степен да оценяваме прасадам – през цялото време, по цял ден трябва да ядем. Такова трябва да е настроението ни когато приемаме прасадам. Ако имате това настроение, трябва да ядете по цял ден. Ако сте способни да спите в такова настроение, трябва да спите по 24 часа на ден. Най-сетне нова перспектива за брахмачарите, а? „Подобрявам медитацията си. Не ме безпокойте, намирам се в йога-нидра.” Но да, ако някой има такова качество на спане, неговото служене би могло да бъде сънят му. Все пак, докато все още не сте на такова пречистено ниво, контролирайте храненето и съня си.
Но въпреки това не забравяйте сладката страна на Бхакти. Няколко бхакти разговаряли и единият казал: „Знаете ли, аз дойдох заради прасадама.” Те практикували вече половин живот. Вторият рекъл: „И аз дойдох заради прасадама.” А третият признал: „Хм, знаете ли… Аз пък останах заради прасадама.”
Става дума за качеството – качествено предлагане и качествено приемане. И е малко по-трудно да се забележат и разберат тези качества, когато имаме предвид хора. Когато говорим за спускането на божествената милост, картинката е малко по-ясна. Но кой познава силата на чистия предан? Тя е невидима за очите, не можем да я възприемем на повърхността. Благословиите действат в проникновената дълбина на битието ни.

Прекрасен ден(2 септември 2006, София)

Когато се включим във възпяването, магията започва да се случва. Защото много често душите ни са прекалено затънали в материята, в илюзията – почти невъзможно е да погледнем отвъд нея. Понякога ни е трудно дори да се помръднем. Но искаме ли да раздвижим душата си, да се отърсим от това здраво въже на илюзията, трябва да започнем да мантруваме или да пеем от най-съкровената дълбина на сърцата си.
Казват, че най-лесно е да стигнеш до Бога, понеже Той е съвсем близко. Не бъдете далеч от Него! Когато бхаджанът зазвучи, или ние отлитаме там, или онези земи се спускат тук. А може би се срещаме насред пътя.
Когато се събираме заедно сутрин – или когато няма как да се съберем, а сте самички – какво можете да сторите? Можете да извършите някакво малко обожание у дома си, да поднесете малко цветя, благовония… защото ако започнете деня си с ДАВАНЕ на Бога, това е прекрасно. След това запейте, възхвалявайте. Можете да възхвалявате по обичайния начин с „Ом намо бхагавате васудевайа” – това е обща молитва. Или може да изпеете с повече чувство „Джайа Радхе Шйам Джайа Радхе Шйам”. Както ви харесва. Тогава песента ще накара душата ви да полети. Не можете да останете побити в илюзията, душата просто полита. И тогава, след това утринно разчупване на бариерите в съзнанието ви, просто сядате безмълвно, напълно безмълвно, отваряте всичко, което е нужно да бъде отворено, отърсвате се от всички проблеми, от които е нужно да се отърсите – отваряте най-сетне СЪРЦЕТО СИ, напълно. Това е много важна стъпка, недейте да я пропускате… И тогава докосвате броеницата си…. Около зърната й сякаш пробягват светкавици. Както го дават по филмите – нещо се случва и внезапно около героя просветва електричество… Толкова сте заредени с духовна енергия, че когато докоснете броеницата си… проблясват мълнии. Толкова е силно, толкова красиво! Такова трябва да е качеството на сутрешното ви мантруване – светкавици и гръмотевици. И ако има такова мощно начало, денят ви ще бъде прекрасен.

Молитва и медитация(2 септември 2006, София)

Молитвата в повечето случаи е интелектуална; а в добрите, специалните случаи е емоционален плач към Бога. Медитацията е когато дотолкова се опразниш, че така да се каже изоставяш контрола над себе си, за да го поеме Той. Както си говорихме, в молитвите обичайно ние се стремим да Го контролираме. Но в една истинска медитация искаме Той да ни владее. В това е разликата.
В медитацията сме така да се каже пасивни приемници – приканващи, стремящи се да приемат, да разберат, да получат. В молитвата поднасяме себе си, енергиите си, думите си, мислите си.
Ако практикуваме чисто било едното, било другото, не бихме могли да кажем, че едното е по-висше, а другото по-низше. Кое е по-висше – шраванам или киртанам? И двете са добри. Най-напред слушаме, след това възпяваме. Най-напред се молим, сетне медитираме. Или пък обратното. Всичките различни елементи имат стойност.
Но толкова красиво се молим, когато сме потънали в проблеми, нали? Може би би ни било трудно да медитираме в такъв момент. Искаме да спрем потока от мисли, в главата ни сякаш бушува буря. В такива мигове не можем да медитираме – но можем да се молим! Различно е, малко е различно.
И така, ако в групата си имате човек, който хубаво се моли, чиито молитви Господ слуша, идете при него: „Моля те, помоли се мъничко за мен.” А ако имате човек, който да медитира хубаво, трябва да изучите медитацията от него. Ако някой мантрува хубаво, научете мантруването от него и т.н. Ако някой служи много хубаво на Гурудев, следва да се обърнем към него за да се научим как се служи добре на Гурудев. Нали, това е методът. Затова в Гаудия Матх бхактите не се борели за остатъците от храната на гуру, а чакали пред вратата на един от учениците, който бил много отдаден на учителя. Те чакали за махапрасадам от Кунджабихари Видйабхушан, за да се сдобият със същата посветеност към Гурудев, каквато той имал.
Разбира се, недейте да се опитвате да отмъквате прасадам един на друг от чиниите си! „О, на лекция чух че ако го взема…” и събирате от всички чинии - „понеже Дамодар е много добър в мантруването; той пък в пеенето, тя – в друго нещо… И по този начин ще мога да стана най-добрият!” Но ако се нуждаете от някаква помощ, от напътствие, от съвет – трябва да знаете към кого да се обърнете.
Просто вървете в стъпките на онези предани, чиито молитви Господ слуша и вземете малко прах. Тогава ще го получите. Това е нашата молитва.

Емоционалният подход (2 септември 2006, София)

Молитвите трябва да са насочени за благото на другите. Но ако имате някакво затруднение, бъдете готови да го споделите с Него. И аз мисля, че го правите. Нещо внезапно ви се случва и вие извиквате: „О Боже мой!” Нали, дори атеистите го казват. Има някакъв инцидент и те извикват: „О Исусе Христе!”
Това е нещо естествено. Ние изначално сме свързани, ние идваме от този извор. Естествено за душата е да има вяра. И е естествено когато си в беда да извикаш: „О Господи, моля те, помогни ми!” Но недейте да забравяте за Него и когато сте щастливи, нали? Защото когато сме щастливи, много рядко се сещаме да извикаме: „О Господи, благодаря ти!” Не бива да сме себични. Искаме да го натоварим с трудностите: „Това е твоя работа, погрижи се”, но когато получим щастие: „И сам мога да се справя.”
Такава е човешката природа. Така че когато говорим за манталитета за наслаждение, не бива да сме едностранчиви, да искаме да се наслаждаваме само на щастието. Наслаждавайте се и на трудностите.
Въпреки всичко… светците проправят пътя ни, писанията ни водят, а Кришна ни приканва. Тъй че какви изобщо проблеми бихме могли да имаме?! Всичко е единствено недостиг на вяра.
Но казва се, че Кришна притежава безгранична милост. И той упражнява Своята милост върху преданите Си по невъобразими начини. Така че недейте да мислите как ще дойде до вас милостта Му, просто я вземете. Щастливи сме когато милостта идва по наш вкус. Но когато тя идва по Неговия вкус, тогава ни е по-трудно да се справим.
Бог е не само велик, но и любящ. Любящ и любим на мнозина. Затова в крайна сметка трябва да стигнем до степента, в която да разберем, че не любящият Бог е във фокуса на вниманието ни, а онези, които го обичат с преданост – те са нашите учители. Усещате ли разликата? Разликата е огромна.
Защо? Защото от тях можем да научим, как да Го обичаме. Разбира се, ако се фокусираме върху Него можем да се научим да обичаме слугите Му. Както и да го погледнем, комбинацията е добра. От която и посока да го подхванем, от която и страна да тръгнем, трябва да достигнем до емоционалния подход към Върховния Бог.

Молитвите (2 септември 2006, София)

Има различни начини да се подхожда към молитвата. Дълго, дълго време искаме да постигнем собствените си цели, амбиции и желания – те не непременно са погрешни, обаче са простички. Но сетне, още на първите философски лекции разбираме, че не е добре да се молим на Кришна за себичните си желания. Тогава ставаме шизофреници – копнеем да се осъществят толкова много неща, но знаем че е забранено и лошо да се молим за тях. Не е ли така? И от силни, здрави хора с характер, след като се заемем с тази йога се превръщаме в шизофреника на 21-ви век. Бива ли така? Нима това е, което искаме. Вероятно не. Ние искаме да сме здрави и силни. И е редно да осъзнаем нивото си. Ако все още се нуждая от помощта на Кришна – към кого другиго да се обърна, на кой друг да се моля? Именно НЕМУ трябва да се молим.
Тъй че недейте да се обременявате като се стремите да си забраните да се молите. Ако имате нужда от нещо, просто го изразете. Но не пъхайте всичко в своя джоб. Бъдете готови да споделите онова, което сте получили, с останалите.
Освен това трябва да се научим как да се молим. Съществуват различни видове молитви, като например да молим за благословии, за опрощение. И най-сетне когато достигнем до истинската равнина на молитвата, започваме да славим Бога.
Щом се намираме под закрила, това означава, че имаме към кого да се обърнем. Каквито и проблеми - или пък щастие – да ни сполетят, имаме съветник, имаме партньор. Така че Кришна е готов да ни служи; но доколко ние сме готови да Му служим? Можете да изразите простичките си молитви: „О Господи, мисля че имам нужда от това – но какво е Твоето мнение?” Това е много важна част. Защото свободно можете да кажете: „Нуждая се от това, нуждая се от помощта Ти”. Не бъдете параноици: „Дали да поискам? Дали да се моля? По-скоро не… А може би да… Не е редно…” Не, просто отдайте молитвите си. Но винаги оставете на НЕГО решението.
Защото по този начин действаме като Него, нали? Той дава същия избор на Арджуна: „Казах ти всичко – сега ти решаваш.” По същия начин и вие може да разкажете всичко на Кришна. Но накрая не забравяйте да добавите: „А сега от Теб зависи да решиш какво желаеш.”
Защото всъщност винаги всичко се случва според Неговия избор. Тъй че по-добре да сме мъдри още от самото начало и – тъй да се каже – да „Му предоставим възможността”; но и да сме доволни от това, което получим.
Обаче от това ниво на начинаещи (каништха) където се молим единствено за себе си, ние искаме да се квалифицираме и бързо да достигнем средната степен (мадхйама) – да се молим за другите. Нали, защото не сме начинаещи, практикуващи сме и искаме да се молим за другите. „Мой Господи, не искам нищо за себе си, единствено за другите се моля.” Но дори и тогава, ако още пазим умствената нагласа на начинаещи, можем да извършим духовно насилие. Какво означава това? Ако например се молим на Господ: „Боже, моля те направи Дамодар такъв или онакъв. Нека действа така, както аз съм намислил.” Защото много пъти имаме такова усещане: „О, може би този мой приятел може да стане бхакта. Моля те, направи го бхакта!” Това е все същото нещо! Искам да наложа СВОЕТО желание над този човек с посредничеството на Господ. Не е ли така? Често се случва. Макар да си мисля че „О, аз се моля за него.” Не. Молим се за СВОЕТО желание, което да се сбъдне върху него. Чувствате разликата, нали?
Как тогава да се молим за другите? Ако се молим ЗА някого, не бива да натрапваме своето желание върху него, а да призовем милостта на Бога, да насочим вниманието Му към този човек: „Моля Те, дай му милостта Си. Направи гладък пътя Му.” По такъв начин вниманието ни, силата на молитвата ни са насочени към този човек и към Бога и тогава ще случва хубава трансмисия. Тъй че трябва да сме много внимателни в молитвите си, понеже са много могъщи. Колкото е по-чист човек, толкова по-мощна е молитвата.
И така, не забравяйте да се молите за себе си, по начина който обсъдихме: „Такова е моето мнение, такова е желанието ми, но какво мислиш Ти?” – недейте да пропускате втората част. Не забравяйте да се молите и за другите: „Моля Те, помогни им, направи пътя им по-лек и по-гладък.” И накрая не забравяйте да се молите в настроение на възхвала. В „Ишопанишад” има едно възклицание към Бога: „О мой Господи, велик като огъня!” Просто възхвала: „Ти си велик! Ти си сияен! Ти си могъщ!” Това е общото разбиране за Бога – Ти си велик. Обаче ние сме дуалисти, затова се молим с допрени длани. Защото в допрените си длани можем да поберем цялото съзидание, можем да поднесем всичко, което имаме.

Време и пространство (28 май 2006, София)

Когато Бог идва на земята, това означава че Той освобождава цялата вселена. Въпреки това ако някой желае да остане тук, може да остане. Но актът на освобождаване на цялата вселена е сторен. Сторен е принципно; може би технически аз не участвам в това, но то е направено.
Понеже нещата и събитията във вселената са плаващи, проявяващи се на различни нива. Може би ние виждаме само едно измерение и сме неспособни да съзрем другите измерения. Може да си мислим, че тук седим петнайсетина човека, но кой знае колцина ангели, полубогове, древни бхакти и бъдещи бхакти са още с нас? Ние виждаме само едно измерение.
Когато в „Чайтанйа Чаритамрита” се споменава за оризовия фестивал – раздавали ориз с кисело мляко, било много радостно празненство с раздаване на прасад – там се казва, че присъствали стотици хиляди, милиони бхакти. Възможно е да са били едва дузина – видими за очите – но невидимите са били милиони. Може би това което ще кажа звучи малко еретично, но понякога шастрите използват някои изрази просто за да покажат достойнствата и мащаба на това, което се случва. Не бива да приемаме това буквално. Разбирате ли, имам много нива на истината, на реалността.
Да се пресметне времето е доста изискваща задача. Защото то всъщност не съществува. Въпреки всичко ние сме под контрола на времето – тази божествена енергия на Кришна. Но времето е малко оплетено. Има го, но не можем да го уловим. Часовникът не отмерва времето, той просто показва, че нещо преминава. И обикновено хората казват: „О, времето отминава.”, а времето се смее: „Не, хората отминават.”
Деш – или мястото – е също много интересно измерение; не само времето, но и мястото е много интересно. Представете си когато сте навън в природата как възприемате пространството? Оглеждате се наоколо и всичко е обло. Но когато седите тук, всичко е правоъгълно, изкуствено. Естествените измерения са винаги заоблени. Когато възприемате пространството, оглеждайки се наоколо си, то също е кръгло – такова е природното обкръжение. Дървото расте цилиндрично, обло. Но ако го отсечете и го сложите на покрива, то е правоъгълно. Затова застроените градове, например, не са кой знае колко естествени. Те ограничават съзнанието ни и го правят също така ъгловато, остро. Не така меко, нежно, заоблено, все-обгръщащо както в природата.
Много е важно да разбираме пространството около себе си. Изкуственото пространство ни ограничава – пълно е с врати, бариери, улици – тук всичко е ограничено. А естественото пространство се разтваря за нас.
Пространството притежава тези две функции: едната е ограничението, другата откритото поле. Докато се намираме на ограничено ниво на съзнание, пространството ще ни ограничава. Когато сме на освободеното ниво, пространството ще се превърне в истинско деш. Деш или кшетра. Кшетра означава поле, полето на дейността. По този начин пространството ни е дадено за да извършваме някакви дейности. Всъщност в материалното съзнание хората също правят това – строят градове, фабрики, какво ли не – изпълват пространството около себе си. Защото не харесват празните пространства. Това се нарича „ужас от пустотата”. Затова и младежите правят онези рисунки по стените – графитите – защото не обичат празни пространства. Или пък художниците – обикновено те искат да украсят всичко. Така че ние искаме да изпълним пространството което имаме с делата си, нали?
И тъй, ако животът ни е даден като поле, ние трябва да го изпълним с дейностите си. И тези дейности трябва да са духовни дейности, ако искаме да постигнем духовни цели. Затова трябва да изпълваме това поле, пространството около нас, с духовни обекти така да се каже, с духовни дейности. По този начин пространството няма да ни ограничава, но ще ни помага да изразим вярата си. Това е деш – полето на дейността ни.

Ръководството в духовния живот (28 май 2006, София)

Докато не знаем, трябва да питаме. Ако знаете – също питайте, защото може и да грешите. Понякога сме много уверени да вършим нещо, което е напълно погрешно. Прекрасен пример за това е когато един гопал масажирал нозете на Кришна. Започва да масажира левия крак. Прави го вече половин час, един час. Кришна дреме. И момчето си мисли: „Вече от цял час масажирам левия крак на Кришна, стига толкова. Ще премина на десния.” Защото е напълно уверен, че това е правилният начин. И той спира да докосва левия крак на Кришна и минава на десния. Тогава Кришна не мига се събужда и казва: „Не, върни се на левия.”
Така и ние понякога сме много решителни и много добре знаем какво да правим. Все пак проверете. Всъщност всичко в духовния живот трябва да се върши под ръководство. В нашата линия не е така, че отиваш в някой магазин на Лой Базар, купуваш си мурти и започваш да го обожаваш. Не! Това трябва да стане под грижите и напътствията на духовен учител. Както толкова много неща. Защото във Вриндаван, въобще навсякъде в цяла Индия можете да немерите толкова мурти колкото ви се ще. Но това не е колекция от статуи. Тъй че под грижите и водачеството на духовния учител трябва да извършваме служенето си.
Защото сме много хора, бхактите са множество различни личности с разнообразни идеи. Затова трябва да има някой, който да фокусира всичко това. Ако всеки тича след собствените си прищевки, ще настъпи хаос. А вместо хаос ние се нуждаем от космос, от ред. А той именно се осигурява от това настроение – че винаги се съветваме и винаги искаме благословии за всяка дейност, която искаме да извършим.
Сега послушният ученик разбира, че трябва да иска благословии на ВСЯКА крачка. И така, той чука на вратата на духовния си учител: „Мога ли да си измия зъбите? Ще ми дадеш ли благословиите си за това?” А гуру го изпъжда: „Изчезвай оттук, негоднико! Недей да смущаваш практиката ми. Глупчо такъв, не знаеш нищо!” Тогава следващото заключение е – Гурудев каза да не го питам. И започваш да действаш на своя глава. И когато вече си съсипал ашрама, следващия път гуру идва и пита: „Каква я свърши, сине мой?” „Ами всичко пропадна, хората спряха да идват, разочаровахме ги и т.н… обаче нали разбираш, не исках да те притеснявам.” „Глупчо, никога не питаш какво да направиш.”
Тъй че не бъдете прекалено обсебени от собственото си мнение. Веднъж например, Шрила Прабхупад пътувал заедно с няколко бхакти. И нали знаете, обичайно в присъствието на духовния си учител бхактите са сдържани, стараят се да се покажат много добри, много смирени, проявяват всички добри качества. Тъй и този бхакта мантрувал много тихичко. Прабхупад му казал: „Силно!” И той започнал „Харе Кришна…” Прабхупад пак казал: „Казах ти, мантрувай СИЛНО!” И след известно време нашият приятел започнал да крещи високо. Тогава Прабхупад му рекъл: „Хей, защо ме притесняваш с този шум?” Така че понякога дори когато следваме съвета на духовния учител, можем да направим някои грешки. Започваш да мантруваш тихо – той ти казва „силно:; започваш силно – той ти казва „престани!”
Защо се получава така? Нима духовният учител е глупак, който не знае тихо ли, силно ли е по-добре? Той много добре знае. Но ВИЕ не знаете какво да правите и как да го правите добре. Затова той прави каквото е по-силите му с различните видове пациенти.
Най-напред трябва да разберем възможностите и границите си. Трябва да изследваме и да проумеем основните принципи на общността, а също и на философията. А когато узнаем тези базисни неща, трябва да ги прилагаме. Но всеки път, когато искаме да направим нещо друго, молим за благословии. Значи – не по прищявка, а под закрила, под благословия.
Докато не сме се доверили напълно, винаги искаме да знаем защо. Но имаме ли пълно доверие можем да сме сигурни, че каквото и да идва към нас от Бог или от Учителя ни е за наше добро. И дори и в момента да не го разбираме, по-късно всичко ще ни се изясни.
Но това приемане на всичко, което идва свише, е много опасно. Ами ако ме измамят? Ами ако съм фанатичен, сляп последовател и греша? Но считам, че един истински учител не би бил удовлетворен да има зомби около себе си. Разбира се, можем да задаваме въпроси, няма проблем. Защото ако се нуждаем от повече разяснения, трябва да ги поискаме. Но ако имам пълно доверие, тогава мога да кажа „да” дори в случай, че не разбирам нищо. Но понеже досега съм си доказал, че каквото и да е идвало свише е било за мое добро, по силата на това доверие мога да кажа „да” и на следващата стъпка.
Но в смисъл че трябва да вложим цялото си внимание, че трябва да вложим всички способности които притежаваме, съм напълно съгласен че питането, разбирането, анализът също трябва да бъдат приложени в служенето. Не забравяйте, когато Шрила Шридхара Махарадж отишъл в Гаудия Матх, институцията на бъдещия си духовен учител, той си рекъл: „О, това за което те говорят е напълно отвъд способностите на моето разбиране, на интелигентността ми. Затова ще използвам ЦЯЛАТА си интелигентност за да се доближа към тази истина.” Тъй че смятам, това е правилното приложение на интелигентността – не за да се съмняваме в авторитета, а да я използваме да се приближим към него. Моля ви, запомнете това. Много е важно.

Прабху датта деш (28 май 2006, София)

Санатана кахе бала кайла упадеш
Таха джава сей мора прабху датта деш
(Ч.Ч.3.4.144)

Този израз е много важен, затова моля ви, запомнете го: „Прабху датта деш.” „Деш” означава място, а „Прабху датта” – „дадено от Бога”. Място, дадено от Бога. Трябва да се придържате към служенето си. Защото щом Бог, или нашият учител, ни дават някакво служене, това за нас е Прабху датта деш. И трябва да ви кажа, че за мен София е Прабху датта деш. Защото моят духовен учител му даде служенето да идвам тук, да посещавам бхактите. Затова съм много благодарен на всички ви, че създадохте, поддържате и населявате този деш, та да не трябва да пристигам на пусто място, а да идвам тук и да гледам как предаността ви пораства. Имаше време, когато трябваше да покажа привързаността си към София. И то не от себични желания, а защото това е Прабху датта деш за мен. Това не е моето място, то ми е дадено. Усещате ли разликата? Не място за наслаждение, а за служене. А човек трябва да е привързан към служенето си.
В класически времена преданият НИКОГА не би напуснал служенето, дадено му от неговия учител. Но разбира се, сега не сме в класически времена и повечето от хората не са настроени към такова класическо отношение. Все пак, постарайте се да запомните този израз – Прабху датта деш. И когато осъзнаете в собствения си живот кое е вашето Прабху датта деш, съсредоточете ума си там и служете на този принцип. Това се основава на доверие и уважение: „Трябва да служа така, както ми е дадено.”
Прабху датта деш – може да си помислите, че това е само едно специфично задължение или служене. Което е вярно! Но всъщност какво е истинското Прабху датта деш, какво е истинското служене, завещано ни от духовния учител? Върнете се, върнете се обратно у дома, обратно при Бога.
Така че в един смисъл Прабху датта деш е локализирано – отивате на едно определено място и това е то. Но ако разгърнем разбирането си ще осъзнаем, че целият ни живот трябва да бъде такъв. Всичко, което правим трябва да бъде под закрила и в името на служенето.
И ако винаги действате под закрилата и напътствията на Шри Кришна и Шри Гуру, тогава това за вас ще бъде Прабху датта деш. Това означава, че те са ни дарили живота, някакво пространство, някакво време, в което да изразим своето изпълнено с обич служене и благодарността си. „О мой Господи, ти си ми дал този живот, затова ще го оползотворя за Теб.” Тъй че Прабху датта деш може да е едно специфично служене – или целия ви живот. Започнете от специфичното, а след това го разширете към общото.
Изразът гласи: „Прабху датта деш” – дадено от Бога, от учителя.” Не е „изнамерено от слугата”, а „дадено от Бога.” Но това е конкретен случай, специфична ситуация. Инак когато живеем живота си, ако разберем че трябва да живеем заради Абсолютната Истина, тогава в живота ни настъпва промяна: осъзнаваме, че цялото ни съществуване ни е дадено, осигурено за да постигнем някакви по-висши цели. Когато сме го получили от учителя си – тогава случаят е конкретен, това е специфична ситуация. Когато не сме влезли в подобна взаимовръзка или пък нямаме учител – както повечето хора нямат – въпреки всичко ако разберем, че живота е да се живее за Бога – това е промяната. По този начин ще открием различно измерение в живота си.
Но Прабху датта деш е съвсем специфичният акт на даване на някаква заръка, прехвърляне на определени задължения или правомощия.

Един предан приятел (28 май 2006, София)

„Макар Санатан Госвами да забранил на Чайтанйа Махапрабху да го прегръща, Богът го сторил. Така по снагата Му се размазала гнойта от тялото на Санатан, който много се притеснил.” Понякога – както говорихме – милостта идва по насилствен начин. Както Санатан, който се опитал да я избегне, но не могъл. Махапрабху го прегърнал насила.
„След това и слугата и господарят се завърнали по домовете си. На следния ден Джагадананда Пандит дошъл да види Санатан Госвами. Когато Джагадананда и Сантан седнали и заговорили за Кришна, Санатан разкрил причината за тревогата си: „Дойдох тук за да намаля страданията си като видя Бог Чайтанйа Махапрабху, но Той не ми позволи да извърша онова, което си бях наумил. Макар да съм Му забранил да го прави, Махапрабху въпреки всичко ме прегръща. Така снагата Му се оцапва с гнойта от моите крастави язви. По този начин аз извършвам оскърбление в лотосовите Му нозе, заради което неминуемо няма да получа избавление. В същото време не мога да видя Бог Джаганнатх – в това е най-голямото ми нещастие! Дойдох тук за свое добро, но виждам,, че се получава точно обратното. Не знам и не мога да разбера как бих могъл да постигна благодат.”
Двете идеи били: едната – да види Бога в храма; другата – да избегне оскърбление към Махапрабху. А се случвало обратното – нямало как да посети храма и извършвал апарадх спрямо Махапрабху. Опитвал се да стори каквото е по силите му, и въпреки всичко не успявал.
„Джагадананда рекъл: „Най-доброто място за живеене за теб е Вриндаван. След като видиш фестивала Ратха Йатра, можеш да се върнеш там. Богът бездруго вече заръча и на теб, и на брат ти да се установите във Вриндаван.” Нали си спомняте – Рупа и Санатан били двама братя. И те получили от Чайтанйа Махапрабху заръката да извършат определено предано служене – като например да пишат книги, да проповядват, да открият забравените поклоннически места… „Там ще постигнеш пълно щастие. Целта, с която дойде тук е осъществена, защото ти видя лотосовите нозе на Бога. Затова като видиш и Бог Джаганнатх на колесницата по време на Ратха Йатра, можеш да заминеш.”
Санатан Госвами отвърнал: „Ти ми даде много добър съвет. Непременно ще ида там, защото това е мястото, което Богът ми е посочил за служене.”
Хм… Санатан Госвами се насладил на прегръдката на самия Бог. Но въпреки това нямал душевен покой. А вие имате ли душевен покой? По-скоро не. Каква надежда има за нас тогава, след като дори един велик преданоотдаден – при това прегърнат от самия Господ – пак е тревожен?! Готови ли сте да следвате такъв процес? Има ли въобще смисъл в това – да бъдете прегърнати от Бога, и въпреки това да не постигате удовлетворение?
Но тогава идва един предан приятел и вие му разкривате големите грижи в сърцето си. Той ви дава някакъв добър съвет и чувствате облекчение. Така можем да стигнем до извода, че преданият е по-могъщ от Бога. Онова, което вие и Господ не можете да разрешите помежду си, с помощта на някой вайшнава може лесно да бъде разрешено. Това е гуру принципът, нали? Между мен и Бог има някакво леко притеснение. Но ако на помощ се притече някой бхакта, той лесно може да свали напрежението. Това е много хубав пример! Съвсем простички неща се случват – бхактите идват, отиват си, обсъждат нещо – но можем да извлечем някои съществени поучения.

Вайшнавският етикет (28 май 2006, София)

„През месец Джейштха (май-юни), Чайтанйа Махапрабху отишъл в градината на Йамешвар, Бог Шива, да приеме прасад по молба на бхактите. По пладне когато било време за обяд, Богът повикал Санатан Госвами, който много се зарадвал. По пладне пясъкът по плажа парел като огън, но Санатан Госвами минал тъкмо оттам. Изпълнен с радост от това, че го вика Богът, Санатан Госвами не усещал, че краката му изгарят в горещия пясък. Въпреки че стъпалата и на двата му крака или в мехури от жегата, той вървял към Чайтанйа Махапрабху. Пристигайки там видял, че след като се бил наобядвал, Богът си почивал. Говинда подал на Санатан Госвами чинията с остатъците от храната на Шри Чайтанйа. След като приел прасада, Санатан Госвами се приближил към Чайтанйа Махапрабху. Когато Богът го запитал: „Ти по кой път дойде?” Санатан Госвами отвърнал: „Минах по пътя край плажа.” „Как мина през плажа, като пясъкът е толкова горещ? Защо не дойде по пътя пред портата Синхадвар? Там е прохладно. Горещият пясък сигурно е направил по стъпалата ти мехури. Сега навярно не можеш да вървиш – как можа да изтърпиш това?” Санатан Госвами отвърнал: „Не чувствам болка, нито пък знам, че по краката ми има мехури. Нямам право да минавам пред портата Синхадвар, понеже слугите на Бог Джаганнатх непрекъснато влизат и излизат оттам. Докосна ли ги, с мен е свършено.” Като изслушал всичко тези подробности, Шри Чайтанйа Махапрабху рекъл зарадван: „Мой скъпи Санатан, макар ти да си спасителят на цялата вселена и дори полубоговете и великите светци да се пречистват щом те докоснат, качество на предания е да спазва вайшнавския етикет. Спазването на вайшнавския етикет е украшението на предания. Ако някой престъпва законите на етикета, хората ще се подбиват с него и така той ще е изгубен и в този свят, и в следващия. Понеже спазваш етикета, ти удовлетвори ума ми. Кой друг, ако не ти, би дал такъв пример!?”
И така, спазването на етикета е украшението на предания. За какъв етикет става дума?
Тази случка не би могла да бъде обект на екшън-филм, защото на пръв поглед нищо не се случва. Но ако навлезете в дълбочина, ще видите саможертвата, самозабравата, възникващи когато чуеш поканата на Бога. Санатан не бил глупак, който не обръща внимание на нещата около себе си, той бил учен. Знаел много добре че пясъкът пари и че е болезнено да се върви по него. Но чувайки божествения зов, той си помислил: „О, моят Господ ме вика! Трябва да тичам!” без да отчита слънчево ли е или сенчесто, горещо или студено, лесно или трудно. Защото това би означавало, че мен все още ме е грижа за СЕБЕ СИ, не съм се самозабравил. „О, това е опасно, по-добре да мина по друг път.” Пълна самозабрава значи: „Жив или мъртъв, трябва да изпълня служенето си.”
Такова трябва да бъде нивото на посветеност. Малко мехури по краката – това е нищо! Малко жертва от наша страна - ако ще можем да постигнем пълно съвършенство? Как мерим нещата? „Да, вечно щастие, идеята ми харесва; но да направя и най-малката жертва – не, прекалено е трудно.”
Не бъдете такива глупци, през цялото време егоцентрични. Трябва да сме готови да правим жертва като приношение, точно както правел Санатан. Защото за него зовът на Бога бил много по-важен от дребните неприятности, които трябвало да изтърпи по пътя. И какво постигнал? Махапрабху започнал да го слави: „Да, това което правиш е добро, следваш етикета.” А какъв е етикета – за служенето да сме готови да поемем риска. Това е етикета. И по този начин той много зарадвал Махапрабху.

Парам Дхарма (27 май 2006, София)

Парам-дхарма е най-висшият дълг. Има толкова много задължения. Но едно е най-висшето задължение. Множеството задължения ги знаете, защото се сблъсквате с тях всеки ден. Парам-дхарма е: обожавай Бога. Поднасяй му възвишените си чувства. Това трябва да се прави при всякакви обстоятелства. Понякога няма как да го сторим външно с телата си поради условията. Но тогава можем да си спомним онази красива песен: „Мама мана мандире…”: „Ще те обожавам в храма на своето сърце. Ще ти поднасям гхи-лампата на очите си и водата на сълзите си.” Това винаги можем да го правим. Нищо не може да ни попречи да поднасяме този дар.
Но разбира се, ако имаме възможността, трябва да идем и да го извършим и на практика, не само мистично. Много, много пъти сме говорили за неделните религии: хората ходят на църква в неделя. И много пъти сме осъждали това: „Само в неделя?!” Но понякога сами можем да видим колко е трудно да идваме в храма, да извършваме всеки ден бхаджана си, понеже сме толкова заети да се лутаме насам-натам, пилеейки времето си с това и онова.
Затова не забравяйте за Парам-дхарма, основният дълг. Най-важното ни задължение е винаги да бъдем свързани с Кришна. А това се случва ЕДИНСТВЕНО чрез отглеждане. Можем да усещаме присъствието на Кришна само ако развиваме това: „Мама мана мандире…”

Той избира когото поиска (27 май 2006, София)

В илюстрация на това доколко Бог Джаганнатх не е обвързан от правилата и забраните както си мислим, има една история. Моля брахмачарите да не я приемат като извинение. Имало един младеж в Джаганнатх Пури, много отдаден поклонник на Бога. Обаче имал слабост към жените. През цялото време тичал след една или друга, понякога дори ходел при проститутки. Имал този лош навик, обусловен от тялото си, но в същото време винаги се молел и обожавал Бог Джаганнатх.
Веднъж през нощта той отново бил при една дама. А нощта се случила по време на фестивала Ратха Йатра. През деня тъй също останал при жената, а междувременно процесията тръгнала. Тръгнала но…. Внезапно колесницата се заковала на място. А знаете, спре ли колесницата проблемът е голям, понеже брамините не могат да установят каква в причината. Чистите и стриктни във всичко брамини, седящи отгоре на колесницата, съвършени в следването на всички правила и предписания, не могли да я поместят. Опитали да я теглят отпред, опитали да я бутат отзад – безрезултатно. Тогава започнали да се молят: „О Боже, умоляваме те, кажи ни какво става?! Не можем толкова дълго да оставаме тук. Става задръстване, ще дойде полицията и какво ще правим?” Тогава Бог Джаганнатх вдъхновил единия от свещенослужителите: „Повикайте ми ей онзи бхакта.” И когато той изскочил от дома на проститутката и пристигнал на мястото, колесницата потеглила.
Не приемайте това за извинение: „Каква хубава история, ще си вземем поука! Така ще привлечем вниманието на Бога.” Не, моля ви, не по този начин! Това просто показва, че Той не е ограничен от правилата, които ние трябва да следваме. Той може да избере когото си поиска. Може някой да е прославен и велик бхакта, но Кришна не се радва толкова на компанията му както на някой простичък, незначителен, глупав, безизвестен преданоотдаден.
Тъй че ние не можем да ограничим Кришна. Нито пък можем да Го принудим. Затова трябва да се отнасяме добре с бхактите. Понеже не знаем: може пък точно този човек да е НАЙ-СКЪПИЯТ на Кришна.
Много хубав пример е когато Шрила Прабхупад давал лекция във Вриндаван. Пред него седели велики проповедници , саннйаси и какви ли не. Било като гора от данди. А най-отзад една жена носела вода да измие храма. И Шрила Прабхупад поучил най-видните си ученици-проповедници като им казал: „Вие не знаете нищо за предаността. Но онази жена там знае нещичко.”
Така че не се полъгвайте по положението, по формата. Защото как можем да знаем какво е в сърцето на Кришна? Кой Му е най-скъп?
Мога ли да ви разкажа и една лична история? Тя е съвсем простичка, не е особено свързана с Кришна… Когато живеех в Нанда Фалва в съседната ферма живееше една старица. Беше с много силен характер, дори не знаеше на колко е години, беше забравила. И беше много благоразположена към бхактите. Когато първите цветя се покажеха в градината й, тя ги даваше за храма. Или когато получеше от общината брашно или захар, носеше ги на бхактите… беше много мила. От време на време отивах да я навестя, понеже много я харесвах. Аз много ценя беседите с такива просто-сърдечни люде. Тя живееше сама от много, много години. Съпругът й беше починал преди 40 години и на смъртния одър й бе казал: „Ей, слушай! Да не вземеш да домъкнеш някой пияница тук!” Тя го беше изпълнила. Не бе започнала никаква нова връзка, бе отгледала двамата им сина и се бе грижила за всичко по къщата. Беше много силна, много силна жена.
Веднъж я посетих през лятото и тя каза: „Не знам кой е такъв грешник сред нас!” Попитах я: „Лельо Маришка, какво искаш да кажеш?” Тя рече: „Някой трябва да е много грешен – толкова грешен, че не вали дъжд!” Според нейните преценки ако извършиш някакъв грях значи няма да вали! И щом няма дъжд, значи някой е съгрешил. Толкова простосърдечна беше.
Друг един път ме попита: „Как е името на вашия Бог?” Казах: „Името на нашия Бог е Кришна.” А тя рече: „Понеже моят пък се казва Инри.” Защото на кръста, на малката табелка пише „И Н Р И” – „Иесус Назаренус Рекс Иудаеорум” – Инри, „Исус от Назарет, цар на евреите”. Така пише на кръста. Тъй че нейният Бог не беше Исус Христос, а Инри!
И се чудех, ако аз бях Бог, сигурно много щях да харесвам компанията й. Защото беше много простодушна, с много открито сърце и с дълбока вяра. Нямаше сложна теологична диплома, а чисто сърце.
И така… Бог избира когото поиска. Казано е в Упанишадите: „Не можете да Го постигнете посредством много четене, нито чрез отречения, нито чрез това или онова… но този когото ТОЙ избере, него ще вземе.” Затова нямаме друго задължение, освен да го зовем: „Радхе Радхе Говинда…”

Сърцето на Кришна (27 май 2006, София)

Това е голям въпрос – дали разбираме какво се случва в сърцето на чистия предан, какво се случва в сърцето на Кришна.
Нека разгледаме най-напред сърцето на чистия предан. Какво се случва там? Сърцето тупти. Но това не е просто биологична функция, а за чистия предан ритъмът му е ритъмът на танца раса. Тъй че какво се случва в сърцето на чистия предан? Обожание на Кришна. Независимо от другите телесни функции. Той може да се храни, да спи, да дава лекция, да разговаря с другите или каквото и да е… Но в сърцето му тече друго. Това е една истинска шизофренична ситуация. Един живот в сърцето, и друг на проявената платформа. Обичайно в материалния свят искат да лекуват шизофренията. Но не и този тип.
А какво се случва в сърцето на Кришна? В сърцето на Кришна се намират най-скъпите му слуги. Преданите! „Отдадените души са винаги с Мен и Аз съм винаги с тях.” А най-скъпите неща – както и вие ги пазите в сърцата си, в най-тайните кътчета на сърцето – по същия начин и Кришна: прегръща, пази и таи бхактите в сърцето си. Погледнете онази картина. Как са застанали? Радха е от лявата страна на Кришна. Защо от лявата? Защото там е сърцето. Тъй че Кришна държи Радхика близо до сърцето си. „Ако е извън мен – тогава нека е от лявата ми страна. Ако я няма – тогава е в лявата част на тялото ми, в сърцето.”
Та това се случва в сърцето на Кришна. Той пази – или търси – своите чисти предани, зове ги. Затова трябва да се отнасяме с преданите много добре. Понеже ако нараниш някой предан, причиняваш болка в сърцето на Кришна. А той не може да изтърпи това. Ако притесняваш лично Него, Той го търпи, не го приема на сериозно. Той дори е готов да ти служи, какво да говорим да изтърпи някакви глупости от твоя страна. Но ако нараним онези, които са скъпи на Кришна, на Него му е много трудно да понесе това. Същото е и със самите нас. Хората могат да ни нападат лично, но ако нападнат любимите ни, тогава отвръщаме.

Гопи-бхав (27 май 2006, София)

„Чайтанйа Махапрабху казал (на Санатан Госвами): „По заръка на майка си аз стоя тук в Джаганнатх Пури; затова няма как да ида в Матхура Вриндавана и да уча хората да живеят в съответствие с религиозните принципи. Налага ми се да извърша цялата тази работа чрез твоето тяло, а ти искаш да го изоставиш. Как бих могъл да понеса това?”
Това е пример за случая, когато авторитетът така да се каже „не може” да направи нещо сам, той приканва помощници, които да се включат в кампанията. В този случай Бог казва: „Онова което не мога да направя, ще го извърша чрез теб.” И Санатан Госвами бил готов да се превърне в инструмент в дланите на Бога. Онова, което Той не може да свърши лично, може да го стори чрез помощниците, чрез слугите, чрез инструментите си.
От това разбираме, че дори Бог понякога се нуждае от помощници. Разбира се, постарайте се да вникнете по правилен начин – това не е вярно – но в името на лила, в името на това да включи и другите, в името на това да постигне определена цел по ТАКЪВ начин…Той може да го стори и по друг начин, но заради самия себе си иска да го направи по ТОЗИ. Може да го направи по неизброими начини, но се е спрял на това решение. Защо? За да направи Своите бхакти още по-прославени. Кришна или Чайтанйа Махапрабху са готови да споделят дори славата от осъществяването на някакво велико постижение.
Чувствате ли желанието за СПОДЕЛЯНЕ? За предоставяне на славата на ДРУГИТЕ, а не трупане за себе си? Мисля че в това отношение отново се проявява гопи-бхав. Някой хора си мислят, че гопи-бхав е нещо много далечно, много възвишено, много тайно. Което същевременно е и така. Но все пак е и нещо съвсем практично. Защото гопи-бхав – чувствата на гопите когато се опитват да помогнат на другите да се срещнат с Кришна, вместо самите те – това се проявява и тук. Дори Бог не желае да обере славата самичък, но е готов да я остави на другите: „Извърши това дело! Така ще бъдеш по-прославен.”
На пръв поглед можем да си помислим, че гопите са много безкористни, понеже не искат нищо за себе си, а искат да помагат на другите. Обаче… тези гопи не са някакви глупави селски момичета. Те са много умни. И са много себични. Защото ако се срещнат с Кришна, това е хубаво; но ако помогнат на някой друг да се срещне с Кришна – казва се, че те чувстват милиони пъти по-силно щастие. В това се изразява тяхната себичност. Те искат да са ПО-щастливи. Не просто да се виждат с Кришна, но и да помогнат на другите да го видят. Точно както Махапрабху – той не иска да свърши работата. Готов е да помогне и на други да се присъединят към кампанията.
Същото нещо е отразено в компанията на бхактите. Онова което гуру не може да стори сам, той го прави чрез учениците си. Поне чрез отдадените си ученици. Това е разпределението на СЛАВАТА на преданото служене.
Ако поднесем себе си, ако принесем съществуването си в служенето, тогава това е не просто сатвично, но е изпълнено с преданост, то е божествено. Всъщност този е начинът да се пречисти материалното съществуване – като предложим всичко, което имаме, в служенето. Казано е, че можем да служим на Кришна с благосъстоянието си, със словата си, с ума си, и в крайна сметка – с целия си живот, с жизнената си енергия, посвещавайки целия си живот в служене.

Независимостта и свободната воля (26 май 2006)

Шестте характеристики на Върховния Бог са слава, красота, знание, богатство, сила и отречение. Най-трудно за разбиране е отречението. Но всъщност този превод не е съвсем точен. По-скоро трябва да разбираме това като независимост. Макар творението да произхожда от Него, Той е независим от Своето творение. И какви са последствията, ако Бог е независим от творението си?
Някои религиозни теории твърдят, че Бог е сътворил битието, пуснал е всичко в действие, но не Го е грижа, не се намесва. Такъв независим и безхаберен Бог….е, концепцията е добра, защото поне в нея има Бог, но на мен повече ми харесва концепция, в която Богът е активен принцип, загрижен, грижовен. Кришна не е такъв независим Бог, който не го е грижа. Защото чрез своята преданост ние можем да привлечен вниманието Му. Това трябва да е начинът, по който да живеем. Да живеем така, че не ние да сме тези, които да видим Бога, но Той да ни забележи. Така можем да повикаме Кришна и Той да се грижи за нас. Макар да е независим от творението си, Той има много топло сърце. А да привлечем вниманието му има само един начин – да изразим жаждата си за духовна връзка. Искате ли нещо, ще го получите. Но внимавайте – каквото и да поискате, ще го получите. Затова прецизирайте и пречиствайте желанията си.
Притежаваме ли свободна воля? Да приемем Кришна или да го отхвърлим. Ако сме го приели, входната такса е че на малко листче хартия сме написали „моята свободна воля”. И касиерката го е скъсала. Така че каква свободна воля?! Ако някой се е включил в групата на божествената любов, за каква свободна воля говорим? Но не се бойте. Това е сладка игра.
Съмнявам се, че в божествената любов има каквато и да било свободна воля – от един определен момент нататък. Може на елементарното ниво да си мислим, че сме „свободни” да постъпваме по един или друг начин, но всъщност джива, душата е винаги под някакво влияние. Или под влиянието на материалната енергия, майа, която може да й навлече някои проблеми – или под въздействието на божествената енергия, йога-майа, която носи друг тип щастие. Но нашата позиция е винаги подчинена. Затова „махатманас ту мам партха дайвим пракритим ашутаха – великите души винаги търсят да се поставят под влиянието на божествената енергия.” В това се изразява свободната ни воля – да кажем „да” на Кришна. Но след като си казал „да”, как можеш да кажеш „не”? Ти вече нямаш свободата да кажеш „не” в крайна сметка. Разбира се от време на време ние отново и отново казваме „не” на Кришна. Но в края на краищата след като сме се съгласили, тогава трябва и да изпълняваме. И това „да” не е глупаво; то е допринасящо, конструктивно „да”.
Но в по-специални, висши случаи Той СЕ намесва в живота на бхактата и му влияе. Не можем да ограничим Кришна да не ни се меси в живота, колкото и да не ни се иска. Как бихме могли да Го ограничим? Та той е СВОБОДЕН да постъпва дори и срещу нашата свободна воля! В много, много специални случаи, разбира се. Ако Той е избрал някого – защото това е нещо много специално, Той да реши да дойде при теб – дори и ти да искаш да продължаваш да дремеш в скута на вещицата майа, Той иска да те събуди. Можеш ли да се противиш? Не особено… Казва се, че ако Кришна иска да ти даде нещо, и десет ръце да имаш няма да можеш да го отхвърлиш. Но ако Кришна иска да ти отнеме нещо, и сто ръце да имаш няма да можеш да го запазиш. Така че Той СЕ намесва. Понякога не лично, а посредством агенти, тайни агенти, които привидно са участници в играта на илюзията. Но ако си срещнал садху, светец – значи Кришна се е намесил в живота ти. Разрушил е сладкия сън на илюзията ти. Защото той действа за наше благо. „Джив джаго, джив джаго – о спяща душа, моля те, събуди се!” Какво да говорим за най-висшата сфера на божествеността, където Той е готов да стане твой слуга?! Както с Арджуна – Той му станал колесничар, което не е особено престижна позиция. Но самият Бог е готов да заеме такава низша длъжност на колесницата на своя предан.
В това е идеята – че понякога ролите се разменят. Мислиш си, че си изгубил свободната си воля. Но всъщност е обратното – ако проявиш пълната си и чиста отдаденост, Кришна ще изгуби свободната си воля. Каква концепция! Богът като слуга! Бог, който не е независим! Как е възможно това?! Възможно е ЕДИНСТВЕНО чрез връзките на любовта. И Шрила Шридхара Махарадж го описва толкова красиво! Той казва: малкото момче улавя баща си за ръката; и макар бащата да е много по-силен от момченцето, все пак то ще го води за пръста. И бащата ще е готов да иде навсякъде, където детето поиска. Това е специалното качество, с което малкото е способно да контролира по-голямото. Това се случва единствено чрез един специален инструмент и той се нарича божествена любов. Мисля, че тук историята свършва. В това е КРАСОТАТА на Бхакти – че мъничката незначителна джива чрез способността си да обича може да улови ръката – или лотосовите нозе - на Кришна и да не Го пусне да си отиде. Такава прекрасна концепция!
Отдавна-отдавна сме изгубили свободата, свободната си воля. Нека извлечем полза от тази лоша сделка.

Три стъпки в мантруването (26 май 2006)

От деветте основни процеса в Бхакти най-много трябва да се практикува възпяването на Имената. Първата причина е, че трябва да бъдем себични. Себични в такъв смисъл, че трябва да ИСКАМЕ да вкусим нектара. Такъв вид себичност е приемлива. Защото в Святото Име се крие много специална божествена сладост.
След това: трябва да сме интелигентни във възпяването на Святото Име. Това звучи по-добре от себични, нали? Интелигентни в смисъла, че посредством Святото Име можем да постигнем всяко съвършенство.
Веднъж имало дебат в един кръг от бхакти, сред които присъствал и Харидас Тхакур. Въпросът бил: „Какви са ползите от мантруването на Святото Име?“ Някои хора изразили идеята, че посредством мантруване може да се преустанови кармата. Което не е лошо като резултат – да се освободиш от кармата си! Но други не били доволни: „Не, не, не, прекратяването на кармата е нищо! Мантруването осигурява освобождение.” Това звучи дори още по-добре! О! Постигане на вечно съвършенство извън лабиринта на материалното битие! Изход от гората на раждането и смъртта! Мнозина се съгласили: „Да, да, това е добро постижение.” Но тогава някой рекъл: „Тук е Харидас Тхакур, нека попитаме за неговото мнение.” А той е авторитетът по отношение на Святото Име.
Тъй че бхактите имат едно специално качество – да бъдат авторитети в някоя специфична сфера на преданото служене. Авторитети не в смисъла на „доктор Фалшиво Его”, но като слуги. Защото чрез настроението на служене можем да станем велики авторитети с специфичната сфера на служене, която ни е дадена, отредена като поле в което да изразим предаността си.
И така, Харидас Тхакур е авторитетът във възпяването на Святото Име. Запитали го: „Удовлетворяват ли те тези отговори за спирането на кармата и постигането на освобождение?” Той отвърнал: „О, това нищо не е! Да се постигне освобождение – това всяка религия може да ви го осигури. Мантрувайки Имената можете да достигнете до лотосовите нозе на Кришна.” Това звучи съвсем простичко като изречение. Но помислете върху смисъла му: че можете да минете отвъд освобождението!
Това бил заключителният отговор на Харидас Тхакур: че можем да постигнем Бхакти, безкористна преданост към лотосовите нозе на Бога. А всичко останало – като прекратяване на кармата, получаване на всякакви благословии и постигане на освобождение – са просто вторични ефекти от съвършеното възпяване на Святото Име. Така че ако искаме да видим нивото на своето мантруване, трябва да вземем и това в предвид. Доколко сме способни да посветим себе си, доколко това е истински дълбок плач към Кришна – или е просто някакъв формален ритуал който правим, защото трябва да се прави? Докато не започнем да плачем Кришна няма да дойде. Мантруването би трябвало да е изключително интимно обръщение към Кришна.
Та това означава да сме интелигентни в мантруването си, защото тогава разбираме: „О, аз мога да премина оттатък освобождението.” Но достатъчно ли е да сме интелигентни в Бхакти Йога? Не е достатъчно. Трябва да изгубим ума си – в крайна сметка. Най-напред трябва да се стремим да използваме ума си. После може и да го изгубим. Как така? Та нали това е съвсем систематичен процес, казва се че Бхакти е научен метод да се доближим до Бога и да Го разберем, а трябва да изгубим ума си? Как така? Откъде накъде?!
В такъв смисъл, че Бхакти в крайна сметка не е въпрос на анализ. Както Шрила Прабхупад имал навика да казва: „ПРОСТО се опитайте да обичате Кришна.” Защото той също подкрепял виждането, че чрез любов можем да разберем. Чрез Бхакти можем… не точно да разберем Кришна, но чрез любовта си можем да приканим Кришна да ни разкрие Себе Си. Защото нашата позиция е винаги подчинена. Ние нямаме способността да проумеем пълното цяло. Но Абсолютът е способен да прояви Себе Си, да се разкрие на ограниченото.
Това е последната степен в мантруването, където можем да изгубим ума си. Не преди това! Така че трите нива са: ПЪРВО да бъдем егоистични в добрия смисъл, да жадуваме да вкусим нектара; ВТОРО е да сме интелигентни в мантруването, да разбираме какви са крайните му резултати и ТРЕТО - в крайна сметка просто да плуваме, да се носим по вълните на Махамантрата. На това ниво каквото и да правите, то ще бъде мантруване, чисто мантруване. Разбира се, то е запазено само за изключително извисените, чисти души. Например, разказва се, че в стари времена когато Шрила Шридхара Махарадж разговарял за строежа на някой храм и за цената на цимента – това била чиста Кришна-катха (разговори за Кришна) за ушите. Защото каквото и да казвал, то било НАПЪЛНО свързано с Кришна. Ако вие говорите за пари – това не е толкова сладостно. Ако говорите за каквото и да било – не е толкова сладостно.
Така че трябва да квалифицираме себе си, да навлизаме в дълбочина. И спомняте ли си кой е най-добрият начин да усъвършенстваме мантруването си? Чисто мантруване означава да служим на онези, които мантруват чисто. Това е един много практичен аспект на Бхакти.

Мандалата на учениците (25 май 2006, София)

Нека започнем една различна тема – малка дискусия за мандалите. Мисля че всички знаете за мандалите – мандалите са мистични диаграми за съсредоточаване на ума, вниманието и енергията. Обичайно мандалата е рисунка, изобразяваща определени елементи. Ако разгледате една класическа мандала, обикновено отвън тя е четвъртита, квадратна. И от всяка страна на квадрата има входове. Тази квадратна фигура представлява материалната сфера. Материята винаги е правоъгълна, никога не е обла – понеже това е материя, нещо грубо, основно. И чрез тези входове можете да започнете да фокусирате вниманието си. Веднага щом влезете в мандалата следва кръг и този кръг се състои от листенца на лотосово цвете. Колкото повече се доближавате до центъра, толкова по-фини стават лотосовите листенца. И накрая в средата има една точка. Това е точката на екстаз. И така, започвате от материята и чрез един красив процес, встъпвайки все по-близо до същината, стигате до есенциалната точка. От материя към духовен пробив.
Затова най-съществената част на мандалата е централният кръг. Мандалата е много могъщ инструмент за съсредоточаване на вниманието, ума и силата ни. Централната точка поддържа целостта на мандалата. Будистките монаси понякога прекарват по няколко седмици в сътворяването а прекрасна мандала от различни цветни прахове в най-сложни форми. И когато са готови просто идват и забърсват всичко. Защо? За да разберат, че всичко в този живот е преходно.
Но в нашата линия ние също имаме мандала. Това е ученическата мандала – мандалата от ученици. И тази мандала от ученици заобикаля духовния учител. Именно духовният учител е този, който поддържа тази мандала, тази структура от човешки същества заедно. Затова и тази структура от ученици също е много МОЩЕН инструмент за съсредоточаване на енергиите ни. Една мандала може да действа единствено ако я приложим по правилен начин. Така и духовната мандала от ученици трябва да функционира правилно. Всеки трябва да пази, да съхранява служенето, мястото, задължението което е получил от духовния учител. Инак би имало дисхармония и концентрацията на силите и духовният пробив НЯМА да се случат. Да поддържа заедно групата на преданите е също едно от задълженията на духовния учител. Помислете върху това. Ако го анализирате и проникнете в дълбочина в тази тема, ще разберете много.

Лекарят (25 май 2006, София)

Гуру е като лекар, който прилага подходящия метод за да ни излекува. В Аюрведа са описани различните типове пациенти. И на лекаря му се налага да прилага различни методи, в съответствие с натурата на пациента. Знаете ли какви са тези различни типове пациенти? Единият е интелектуалният тип – много умен, много знаещ. Знае всичко за здравето и за болестта. Това е много труден тип. Подобен човек трябва да бъде УБЕДЕН чрез аргументи. Тъй че лекарят трябва да е добре подготвен.
Но това не е най-тежкият случай. Вторият тип е боеца, който се стреми да върши ВСИЧКО наобратно на съвета на лекаря. Лекарят му казва: “Недей да пиеш”, той отвръща: “Няма пък! Ще пия!” Казва му: “Откажи се от пушенето.” Отвръща: “Е как да се откажа! Аз пуша от двайсет години, това е ежедневен навик!” И т.н. какви ли не примери. Този тип трябва да бъде победен в битка. Трябва да бъде СМАЧКАН в бой. Горкият лекар!
Третият тип най-сетне е по-добър – това е обичливият. На него е достатъчно да му речеш с много благ глас: “Направи така и така” и той ще те послуша!
Това са трите типа пациенти. Но казвам ви, учениците са неизброими категории. Но тези основни типове съществуват: единият трябва да го надвиеш интелетуално. Има бхакти, които винаги са пълни с въпроси: “Гурудев, имам въпрос.” И нямат край тези въпроси! Веднъж един човек посетил група предани и там имало една много интелигентна дама. Тя си носела цяла тетрадка с въпроси. Минимум сто въпроса! Това е твърде много! Не забравяйте, ако се стремим да анализираме и обясним всичко е много лесно да го убием. Така ли е? Ако интелектуално го нарежем на парчета, в крайна сметка няма да остане нищо. Вививсекция!
Следващият тип е който трябва да бъде смачкан – това е следващият ученик. Доктор Фалшиво Его. Той трябва да бъде смазан! И третият тип е обичайният тип ученик – послушният. Достатъчно е да му кажеш “Харибол!” и той ще отвърне “Харе Кришна!” Така че такава е ролята на гуру – да приложи съответния метод според природата на болния ученик. Той е нашият лекар и ние трябва да му имаме пълно доверие. Защото понякога той ни дава много трудни за следване правила. Но ако имаме доверие в духовния си учител, тогава дори най-тежкото лекарство ще ни се стори леко и бързо.

Шри Гуру (25 май 2006, София)

Шри Гуру е най-добрият ни приятел, който винаги действа и се моли за нашето добро. Гуру има само едно желание – учениците му да постигнат съвършенство, чиста любов към Бога. Тъй че Гуру е пътят, Кришна е целта.
Много хора си мислят, че като са приели духовен учител за приключили с процеса. Но това е едва началото. И обичайно ние считаме духовния си учител за свой ища-дева, за обожаем обект. Понеже искаме да сме същите добри преданоотдадени, какъвто е той. Искаме да имаме същия красив живот като него. Но това е една твърде илюзорна страна от живота на ученика. Защото хората обичайно имат много погрешно виждане за живота на саннас или на гуру. Не ви препоръчвам подобна житейска кариера... Може би нямате компетенцията за това. Може би онова, което може да изтърпи една напреднала личност, би ви убило начаса, на място.
Но е естествено да искаме да бъдем като учителите си. О Гурудева! Ударите на сърцето ти са ритъмът на танца раса! Ще ни се да открием всяко красиво и интересно духовно нещо в своя учител. Той ни е като идол. Но недейте да го имитирате. Стремете се да му служите, стремете се да го следвате. Защото онова си е неговият живот, а това си е вашият. Какво можем да сторим – можем да се опитаме да постигнем същата ИНТЕНЗИВНОСТ, която той е имал в личния си живот. Живейте живота си със същата неистовост, с която Гурудев е живял своя. Тогава ще достигнете до най-висшето ниво на СВОЯ живот. То може да е различно, но това е най-доброто което можете да направите.
Въпреки всичко духовният учител е нещо много важно. Защото обикновено хората чувстват, че Бог е някъде далеч, но гуру е много близо. Затова гуру означава връзка. Той ни свързва с Върховния. Ако Бог си стои където е и аз си стоя където съм, как бихме могли да осъществим връзка? Но ако някой застане между мен и него и улови ръцете и на двама ни, тогава той ни свързва. Така че гуру не ни разделя, той ни свързва. Гуру ни разделя единствено от фалшивото ни его.
Гуру е само за онези, които искат да приключат със скитането в материалния живот. Само за онези, които желаят да се върнат обратно у дома, обратно при Бога. Не за тия, които искат да прекарват още и още животи тук. От това разбираме, че макар гуру да е всеобщ принцип, той не е за всеки. Ако не сме готови да последваме напътствията му, това означава че гуру не е за нас.
Съгласен съм, че живият гуру си е нещо рисковано. Защото ще вземе да ми каже нещо и аз ще трябва да го свърша! Ако моят гуру е просто портрет, който виси на стената или стои на лавицата – понякога обърнат наопъки, защото и това съм виждал – тогава той няма да ми се бърка в живота. Мога да си живея както си искам – претендирайки, че си имам духовен учител.
Както и да е, не бих искал да критикувам дори подобно отношение. Но другият екстремум е когато някой изпадне в тъй наречения „гуруизъм”. Това е още един вид култ към личността под маската на духовност. Затова трябва да разберем правилно принципа. А той е много прост – гуру ни е даден от Кришна за да ни помогне. Гуру е функция на Бога, божествена функция.
В крайна сметка духовният учител е като водач. Ако искате да стигнете на непознато място, има няколко метода които може да приложите. Има три начина да откриете неизвестно място. Да го потърсите на картата, да попитате някой който го знае – или самите вие да го знаете. И така, гуру е нашият водач който знае, който може да ни напътства. Ако влезете в духовното небе, в Голока Вриндавана, ще се почувствате изгубени там: „Това място е ново за мен. Къде да ида?!” Но тогава виждате: „О! Но ето го Гурудев! Спасен съм! Той ще ме напътства по-нататък.”
Разбира се можем да продължим да описваме славата и позицията на духовния учител дълго време. Но целият ни живот трябва да бъде подобна възслава.

Разграничаването (25 май 2005, София)

Шри Чайтанйа Махапрабху казва: „Откажи се от всичките си безсмислени желания, понеже те не ти помагат да получиш подслона на лотосовите нозе на Кришна. Заеми се с възпяване и слушане и тогава несъмнено скоро ще постигнеш убежище в Кришна. Човекът, роден в низше семейство НЕ Е недостоен да извършва предано служене към Кришна. Нито пък някой е достоен за това само защото е роден в аристократично браминско семейство. Всеки който се е заел с предано служене е възвишен, а лишеният от преданост е винаги неприятен. Затова при отдаването на предано служене към Бога няма никакви съображения относно положението на нечие семейство.”
Бог не прави разграничения между хората. Съгласни ли сте? Всички ли са съгласни че Бог не разграничава? Не. Не. Той повече харесва онези, които го обичат. С това сме по-съгласни. Разбира се, на определено ниво е вярно – Той не прави никаква разлика. Понеже всички произхождат от Неговото семейство, така да се каже. Но разсъдете: вие бихте ли могли да обичате всички човешки същества, всичките си братя и сестри по еднакъв начин? Теоретично може и да сме способни на това. Но ако наистина се вгледате в себе си ще видите, че сте по-привлечени от онези, които са благоразположени към вас. Не е ли така? Така е. По същия начин и Кришна също кани всички. Но който е готов да се включи Го радва повече. Това разбира се не означава, че неговото разграничаване е ПРОТИВ когото и да било; то е ЗА онези, които са готови да танцуват. Той не е против, Той е за. Трябва да научим това качество от Него. Никога да не мислим и действаме против нещо или някого, а да работим ЗА благото на останалите.
И така, Чайтанйа Махапрабху дойде като въплъщение на милостта; Той не прави разграничения между човешките същества. Той кани всички ни да се присъединим към забавленията. И няма значение имаме ли нужните качества или ги нямаме. Посредством поканата на Чайтанйа Махапрабху всички можем да се включим в движението Санкиртан – възхвалата на Върховния Бог.

Човешката структура ( 25 май 2005, София)

Биологичната конструкция на човешкото тяло, можем още да я наречем биологично его – това е материалната конструкция, различните елементи, различните видове материя които в крайна сметка придават форма, структура на тялото. Това биологично ниво изобилства от импулси и сетивни възприятия. Същото е както и всичко останало в природата. Животните например действат на този принцип – биологични инстинкти, зададени от природата. Те са готови да убиват когато са гладни – определени типове животни. Хората са по-лоши от животните; те са склонни да убиват дори когато не са гладни. Тъй че людете ИМАТ шанса да надхвърлят ограниченията на природата.
Отвъд биологичното его, биологичния строеж на човека съществува – можем да го наречем – културното его на личността. Културното его се състои от различните впечатления, от знанието и образованието ви, от навиците наследени от родителите и семейството ви и т.н. Всичко това е много разнообразно, различно за всеки човек. И съществуват две нива на тъй нареченото културно его. Едното е същинското културно его, което е разсеяно, проникнало цялото тяло, подобно на съзнание. То присъства в цялото ви същество. Другото можем да го наречем интелектуално его, което главно е съсредоточено в мозъка. Можете да видите разликата между културното его на ниво съзнание и на интелектуално ниво. Разликата е, че ако отрежете главата, с интелектуалното его е свършено, но ако отрежете ръката, културното его продължава да съществува. Защото интелектуалното его е концентрирано, а културното его е проникващо. Но разбира се ние имаме впечатления, имаме чувства и спомени и толкова много други различни неща, които също са смесени с това културно его.
Тогава идва следващото ниво на нашето его, което можем да наречем духовното его и то е истинско и неизменно. Всички останали нива на нашето съществуване се променят от време на време. Но тази духовна идентичност не се променя. И ако разберем това истинско его, тази истинска идентичност, ако наистина съживим изначалното си съзнание, тогава идваме много близко до целта на живота.
Тази тема, тази структура на човешката система е много важна, понеже трябва да определим къде сме в истинската скала. Не бива да се само-идентифицираме ЕДИНСТВЕНО на биологическо ниво, тъй като всички животни го правят. Ако правим същото, значи също сме животни, макар и двуноги. Людете би следвало на правят много повече, да постигнат много повече. Човешкият живот е за по-висши постижения. А по-висши постижения означава да одухотворим тялото си, да одухотворим съзнанието си. Да дойдем до най-висшата и окончателна идентификация на себе си, на собствената си личност.
За да резюмираме цялата тема в едно изречение: фалшивото его не струва, истинското его е нещо добро. Съвсем простичко казано. От фалшивото отражение трябва да достигнем до истинския образ. Това е целта на себе-реализацията: от телесното да се достигне до духовното ниво, от материята да се достигне до душата, от самите себе си да достигнем до Бога. Този период на преход може да е кратък, може да е дълъг. Но ако сме наистина интелигентни, бихме направили пътя възможно най-кратък и бърз.
Защо ли? Защото междувременно има един малък проблем и той се нарича страдание. А ако сме интелигентни, не бихме искали да страдаме.
Опитайте се да се само-идентифицирате на най-висшето духовно ниво и тогава ще видите, че именно там се решават нещата. Ако сте силни и здрави в душата си, в духа си, тогава всичко по-ниски стъпала на съществуването ви такива като културно его, интелектуално его, биологично его също ще бъдат красиво хармонизирани. Тъй че ние имаме едно генерално и съвършено лекарство за всички заболявания. Харе Кришна.

Въвличане на сетивата (25 май 2005, София)

Трябва да овладеем лошите си навици посредством добри навици. Това е лесният начин за контрол – въвличаме сетивата си в нещо по-добро.
Ако искаме да контролираме телесните функции, това не означава че трябва да ги прекратим. Ако просто спрем дадена функция, с това няма да я пречистим. Но ако свържем сетивата и телесните функции с божествеността, пречистването внезапно ще се случи.
Например имаме очи. За да контролираме очите ние не ги изваждаме, понеже скитат насам-натам и се заглеждат по разни неща. Не, ние ги овладяваме като съсредоточаваме поглед върху Кришна, Чайтанйа Махапрабху –да виждаме красотата на Кришна. Това е най-добрата заетост за очите.
Имаме и уши. Не е нужно да ги запушваме, но да използваме този инструмент за най-добрата цел. Не ви препоръчвам, например, да слушате новините по радиото, това не е добро приложение за ушите. Опитват се да пълнят ушите ви с всякакви глупости и боклуци. Понякога и аз проверявам новините. На всеки две години пускам радиото и разбирам, че са си все същите стари вести – тук бомби, там грабежи, това строшено, онзи убит и т.н. И прогнозата за времето също е лоша. Нима бива да използваме ушите си за подобни безсмислици? Нека по-добре вложим способността си да чуваме в слушане на добрите съвети на мъдри учители или на посланието на Бога. Това е най-добрата заетост за ушите.
Имаме и още някои други отвори по главата си. Да вземем за пример носа. Носът си обикновено използваме за да го тикаме в какво ли не. Но по-добре да не го врем тук и там; по-добре да одухотворим обонятелната си система като вдъхваме ароматите, поднесени на Кришна, или пък цветята. Не забравяйте че Кумарите, четиримата велики светци-юноши, се вдъхновили да обожавал лично Вишну, Кришна, понеже вдъхнали уханието на листенцата туласи, поднесени в лотосовите Му нозе. Способността да се помирисва е много силна. Обонятелната система е почти директно свързана с мозъка.
Затова процесът Бхакти е много полезен в заемането на сетивата. Влезете ли в храма, незабавно усещате божественото ухание на ароматните пръчици. Това създава много пречистена атмосфера в съзнанието.
И последното отверстие в главата ни е устата. А с устата се правят две неща – хранене и говорене. В повечето случаи хората ядът и говорят глупости. Но ние трябва да контролираме езика като ядем и казваме хубави неща. Ако имате кола, която върви на петрол, не бихте й сипали на бензиностанцията нафта или газ, а именно петрол – защото той е подходящ за двигателя. Кое е по-сложно – една кола или човешкото тяло? Човешкото тяло е поне МЪНИЧКО по-сложно от кола; но въпреки това ние не знаем кое е най-доброто гориво за тялото ни. Често сипваме много лошо гориво, а после се чудим защо то не функционира както трябва. Трябва да открием такъв внос на енергия за тялото, който благотворно да го подтиква да върви в добра посока. Затова вегетарианската диета е препоръчителна за йогите, тъй като това е правилното гориво за тялото.
И така, за да овладеем телесните функции ние не се отказваме от виждането, нито от чуването, нито от способността си да говорим или да се храним, но се стремим да ги одухотворим. Слушаме за Кришна, съзерцаваме Го, говорим за Него, славим Го, приемаме Неговия прасадам. И въвличайки сетивата си в този божествен процес, ние ги извисяваме.

По Божий образ (25 май 2005, София)

Човешкият живот си ИМА цел и тя не е страданието, не е да губим пътя си в лабиринта на материалното съществуване, не е да пилеем времето си в безсмислени дела, но да освободим съзнанието си от замърсяване и да разтворим сърдечните си чувства към любящия Бог.
Човешко същество означава – по образ Божий. Чели сме в Библията, че Бог създал човека по Свой образ. Същото е споменато и в „Шримад Бхагаватам”, едно от свещените писания на Индия: че всред всички различни форми на живот, хората са обител на Бога. Това означава, че Бог живее и в човешките същества; Той живее в своя дом и в човешките същества. Означава също и че телата ни са сякаш храмове, защото храмът е Божият дом, специално построен за Него. А нашите тела са по естествен начин създадени за Него. Тъй че в това е духовното приложение на телата ни – да ги използваме като храмове за обожание – за обожание на Бога и за собственото ни добро.
Разбира се, ако един дом е посветен на някого, това води до някакви последици. Защото тогава се налага да сме все по и по-осъзнати за това – че тялото ми, делата ми, мислите ми, думите ми също принадлежат на Него. И ако съм съзнателен за това, аз няма как да съм лош, няма как да съм порочен човек. Защото след като там заедно с мен е Бог, тогава трябва да се държа много добре. Например когато считате че сте сами, тогава си мислите че о, няма проблем да направя това и онова, нали никой не ме вижда. Но когато сте в компания се държите много по-добре. По същия начин ако осъзнаем, че сме ВЕЧНО свързани с Бог, с Кришна, тогава на първо място преднамерено ще се държим подобаващо. Най-напред преднамерено, а сетне и естествено. Смяната между двете е процесът на пречистване.
Влагайте всичките си ресурси в един по-висш смисъл. Ако имате пари – използвайте ги с добра цел. Ако имате тяло, използвайте го за божествена цел – за себе-реализация. Ако имате сетива – използвайте ги за да бъдат пречистени. Ако имате някакви таланти – използвайте ги за слава Божия. Каквото и да сте получили, поднесете Му го обратно. Защото в крайна сметка сме получили и телата си, и талантите си, и всичко от Него. А най-добрият начин да ги одухотворим е като установим връзка между себе си и Него.



Десетте измерения (25.05.2006 и 10.09.2007, София)

Нулевото измерение е точката, тъй като в нея няма разширение. Първото измерение е линията, второто е площта, равнината, третото са предметите, четвъртото е времето. А времето има две страни: от едната е ограничението, от другата безкрайността. И от тази друга страна са следващите измерения: петото – сат (съществуване); шестото – чит (съзнание); и седмото – анандам (щастие). После идва осмото измерение - интензивното, сгъстеното щастие. И сетне деветото е съвършенството, Абсолютът.
До ананда и до интензивната ананда е максимумът, докъдето можем да разберем. Отвъд това на практика не можем. Може би звучи малко теоретично, но помислете: как е уредено пространството – не можем да кажем, че го разбираме, но поне сме свикнали с него. Времето е още по-сложно; не го разбираме, но също така да се каже сме свикнали с него. Вечността не можем да си я представим! Съществуването за нас е просто теоретична дума. Съзнание липсва. Щастието е просто сън, мечта.
А какво да говорим за интензивността като измерение…? Но тъй или инак смятам, че трябва да живеем именно за нея.
Преданото служене събужда в нас спящата божествена любов, която ще доведе десетото измерение в живота ни. Кое е десетото измерение? Екстазът. Но моля ви, контролирайте екстаза си. Налага се да ходите на работа, тъй че моля ви, недейте да казвате на шефа: „В десетото измерение съм. Извинявай, но в момента съм в екстаз.” Тъй или инак, докато можете да кажете „Аз съм в екстаз” не сте наистина в екстаз. Така че контролирайте чувствата си, развивайте ги вътрешно, а отвън бъдете готови да служите. Бъдете практични и мистични в същото време.
Веднъж един бхакта запитал учителя си: „Как става така, че имам успех в работата си? Как става така, че успявам да продавам стоката си?” А учителят отвърнал: „О, има две обяснения: едното е практическо, другото мистично.” Незабавно всички наострили уши: „О, сега ще чуем мистичното тълкувание на успеха.” Тогава учителят казал: „Ами практичното е, че се молиш. А мистичното е че продаваш.” Така че недейте да бъркате двете неща. Практическата страна трябва да бъде истинският мистицизъм. А мистичната страна е, че все пак материалния свят някак продължава да се върти, продължава да функционира.



По-всеобхватен кръгозор (25 май 2006, София)

Пробудената божествена любов донася големи промени в идеалите ни. Защото в началото сме много егоцентрични. Има една единствена причина да сме готови да направим всичко – и това е собствената ни изгода и полза. Ако си груб материалист работиш само за собственото си удоволствие. Ако си груб спиритуалист, работиш само за собственото си освобождение. Това е първият ни мотив – да действаме в собствена полза. Това е което ни подтиква, което ни кара да правим нещо – МОЯТА изгода. Това е начинаещото ниво.
Втората стъпка е да се научим как да живеем заедно с другите, как да търпим другите, как да работим с другите. И не само със, но и ЗА другите. Това е следващата малка стъпка – да се събираме, да действаме заедно, да работим един за друг. Това е нивото на практикуващия. А кое е третото ниво?
Третото ниво е да работим за мисията. Имам предвид за по-голямото семейство, в по-всеобхватен кръгозор. Да действаме за благото на ПОВЕЧЕ от малката ограничена група около нас. Да станем по-себеотречени, по-великодушни, по-щедри към другите.
И тогава четвъртото ниво е майсторската степен – да работим за Бога – като това включва и всички предишни степени.
Тъй че не спирайте на първото ниво! Недейте да работите единствено за себе си. Бъдете готови да споделяте с другите, да сте съпричастни с другите. Помагайте на мисията да израства. И не забравяйте – каквото и да правим, трябва да го правим за удовлетворението на Кришна.
Докато човек не започне да извършва служене, той не може да постигне Кришна. Кришна сам казва в „Шримад Бхагаватам”: „Скъпи ми Уддхава, нито чрез аштанга йога – мистичната система за контрол над сетивата – нито чрез имперсонален монизъм, нито чрез аналитично изучаване на Абсолютната Истина, нито чрез четене на Ведите, нито чрез аскетизъм, благотворителност или приемане на монашество човек може да Ме зарадва така, както като развива чисто предано служене към Мен.” Такава е славната позиция на предания.



Спящата любов (25 май 2006, София)

В крайна сметка процесът на Бхакти трансформация ли е? Нещо съществува, а вие трябва да се сдобиете с нещо друго? Защото това означава трансформация… Или по-скоро е един вид разкриване. Или бихме могли да добавим съживяване. Нещото си съществува и вие просто наново го изваждате на повърхността. Защото духовната характеристика, духовната джива, атма, душата си е винаги същата. Мъничко е покрита от илюзията, но си е все същата. Затова чрез процеса на йога трябва да отлюспим всички тези слоеве от душата и да пробудим изначалното й състояние. Според „Шримад Бхагаватам” мокша означава да постигнеш изначалното си състояние и да действаш в съответствие с него. В „Чайтанйа Чаритамрита” се казва: да пробудиш спящата любов в сърцето си, божествената любов.
Изначално всеки е вайшнава, защото всеки идва от, чрез, посредством Вишну. Затова от философска гледна точка, всички произхождаме от едно семейство. Има два типа хора: едни, които знаят и развиват това; и други които не знаят – все още. Вие към коя група принадлежите? Към тези, които имат някаква представа, или са съгласни каквото и да им кажат? Или притежавате твърдата убеденост – ДА, аз принадлежа на моя Бог! Имам Бог, имам учител, имам братя и сестри – на работа! Вярата без дела е мъртва. По някакъв начин трябва да изразим вярата си. И ако пробудим тази спяща божествена любов, тя също ще се нуждае от някакъв израз.
Обаче знаете, когато искаш да събудиш някого, понякога отнема доста време. Например да се вдигнат от сън брахмачарите е трудна работа. Свамиджи става от ранни зори и се опитва да направи каквото може с медитация, с будилници, с какво ли не – само и само да изкара брахмачарите от спалните им чували. Когато искаш да събудиш някой, понякога е достатъчно да извикаш :”Харибол!” и той скача. Друг път отговор няма. Можеш да викаш колкото щеш – отговор няма, дълбок сън. Тогава се налага да разтърсиш човека – може би така ще успее да дойде на себе си.
По същия начин ако искаш да пробудиш собствената си душа, понякога е достатъчно да извикаш името на Кришна. Друг път трябва гуру да те разтърси за да дойдеш в съзнание. И понякога е нужно дълго време за да дойдеш в съзнание.



Да си готов да умреш, и да живееш (25 май 2006, София)

Вероятно досега сте се сдобили с голяма опитност, натрупали сте много преживявания. Затова казвам: вече е време за практикуване. Разбира се да практикуваме винаги означава да подновяваме знанията си, да навлизаме все по-надълбоко в темите, да обмисляме - и не просто да обмисляме, но и да ОБОЖАВАМЕ идеите, до които искаме да се докоснем. Но за да навлезем по-навътре в Бхакти най-правилният начин е да следваме добрия пример. Затова нека продължим да четем от „Чайтанйа Чаритамрита”.
Не забравяйте каква идея имаше Санатан Госвами: „О, тялото ми е инфектирано и е непригодно за служене – по-добре да го захвърля под колелата на колесницата на Джаганнатх и по такъв начин да приключа с него.” Това си е един вид самоубийство, нали? Но коя е основната причина хората да си вземат живота? Обикновено някакъв провал, някаква любовна история. Людете полудяват от такива дреболии и искат да захвърлят телата си, защото считат, че само им създават проблеми и искат да се отърват от проблемите. Което е глупава идея, понеже ако извършиш насилие, трябва да бъдеш наказан, независимо дали става дума за насилие над някой друг или над себе си, все едно е. И вместо да потушите проблема, само ще го разгорите.
В повечето случаи в материалната сфера хората имат съвсем простички материални причини да стигнат до това решение. Но каква била идеята на Санатан Госвами? „Тялото ми е безполезно за служене на Господа, затова по-добре да се отърва от него.” Можем ли да приемем това за телесно съзнание?! Смятам че не. Та такава била идеята му; и макар да се държал като че нямал никакво подобно намерение, все пак именно това се таяло в сърцето му. И тогава ни в клин, ни в ръкав Чайтанйа Махапрабху подхванал:
„Скъпи ми Санатан, – рекъл Той – да можех да постигна Кришна, извършвайки самоубийство, със сигурност бих изоставил милиони пъти тялото си без миг колебание.” Той като че прочел сърцето му – докато приемали прасадам небрежно споменал: „Знаеш ли, Санатан, няма как да стане чрез самоубийство…” Сякаш гледал право в сърцето му. „Знай, че човек не може да постигне Кришна просто като изостави тялото си.” Това е много съществено наставление. Значи, не е достатъчно да умрем. Трябва да ЖИВЕЕМ за Кришна! Ако просто изоставим тялото си сме за никъде. „Кришна може да бъде достигнат единствено чрез предано служене. Няма друг начин да се иде при него. Действия като самоубийството са повлияни от невежеството. А когато е в невежество или страст, човек не може наистина да разбере кой е Кришна. Докато не започне да извършва предано служене, той не може да пробуди спящата си любов към Кришна. А няма друг начин Той да бъде постигнат освен чрез пробуждане на тази спяща любов.”



Продал съм сърцето си (24 май 2006, София)

„Санатан Госвами рекъл: „От самото начало, още в детството си, моят по-малък брат Анупама бе много отдаден на Рамачандра и го обожаваше със силна решителност. Той винаги възпяваше святото име на Рагхунатх (Рам) и медитираше над Него. Постоянно четеше за дейностите на Бог Рам от „Рамайана” и разказваше за тях. Рупа и аз сме негови по-възрастни братя и той беше винаги с нас. Анупама слушаше „Шримад Бхагаватам” и разговорите за Кришна заедно с нас и ние двамата решихме да го изпитаме: „Скъпи Анупама – казвахме му – моля те, послушай ни. Бог Кришна е най-привлекателният. Красотата, сладостта и любовните му забавления не познават предел. Заеми се с предано служене към Кришна заедно с нас двамата! Ние, тримата братя, ще седим заедно и ще се наслаждаваме на сладките разговори за игрите на Кришна!” Така му говорехме и двамата, отново и отново. Заради тази ни настоятелност и заради почитта му към нас, умът му някак склони да послуша наставленията ни.”„Валлабха, Анупама каза: „Мили мои братя, нима мога да не се подчиня на инструкциите ви? Посветете ме в мантрата на Кришна та да мога да изпълнявам предано служене към Него!” След като изрече това, през нощта той започнал да размисля: „Как мога да изоставя лотосовите нозе на Бог Рамачандра?!” Останал буден цялата нощ и плакал. На заранта дойде и ни призна следното: „Продал съм сърцето си в лотосовите нозе на Бог Рамачандра и не мога да си го взема обратно. Това би било твърде болезнено за мен. Моля ви и двамата, бъдете милостиви към мен, заповядвайте ми така, та живот след живот да мога да служа в лотосовите нозе на Бог Рамачандра! За мен е невъзможно да изоставя тези лотосови нозе! Дори само да си помисля за това, сърцето ми се къса...”По-големите братя имали афинитет към Кришна, а по-малкият – към Рам. Те искали да го приканят да се присъедини към обожанието на Кришна, вместо на Рама. И понеже бил послушен брат, той се постарал да последва напътствията им. Пък и видял че „О, братята ми са толкова щастливи обожавайки Кришна.” Затова рекъл: „Добре, получих това послание, тази инструкция – нека последвам примера им.” Обаче сетне през нощта започнал да си мисли: „Но аз вече съм отдал сърцето си на Бог Рам. Не ми е възможно да променя това. Аз съм негов слуга. Как бих могъл да му изменя, как бих могъл да изоставя господаря си?!” За него това била болезнена нощ. И искреността и простосърдечността му проличали в това, че той плакал цялата нощ. Не можел да вземе решение и най-сетне на сутринта отишъл при братята си: „Моля ви, помогнете ми. Продал съм сърцето си в лотосовите нозе на Рагхунатх. Не мога да си го взема обратно. Давайте ми такива инструкции, че да мога да Му служа живот след живот.”„Като чухме това, ние го прегърнахме и го подкрепихме с думите: „Ти си вели и свят отдаден, понеже решителността ти в преданото служене е непоклатима.” Така го хвалехме и двамата.” Тъй че за тях нямало проблем. Можели да се възхваляват един-друг, макар да следвали, тъй да се каже, различни пътеки.И тогава Махапрабху казал: „Славен е поклонникът, който не изоставя подслона на своя Бог. Славен е и Богът, който не изоставя слугата си.”В това се състои качеството на ученика, на истинския последовател. С вярата и кротостта си той може да изрази благодарността си към своя учител. За нас това е шанс да бъдем покорни и лоялни. Слугата става велик, тогава когато е верен на господаря си. Велик е и онзи господар, който е верен на слугата си. Тъй и двамата стават славни. Позицията на кой от двамата е по-лека? Кой има повече свобода? Също като майката: детето може и да остави майката, но майката никога не изоставя детето си. Мисля, че е много подобно и в случая с учител и ученик. През цялото време ученикът има възможността да рече: „Не. Тръгвам си по своя път. Напускам те.” Но гуру няма тази свобода. Ако ВЕДНЪЖ си казал на човека: „Да. Ще те отведа у дома, ще те отведа обратно при Бога,” това е завинаги. Това е постоянен дълг. Тъй че в тази връзка учителят губи свободата си. Това лошо ли е, тежко ли е? Според мен е сладостно. Защото сме разбрали, че най-великата свобода е да бъдеш роб на Бога.. Робството е най-голямата свобода. И ако и ученикът е майстор по ученичество, то той също би бил готов да се откаже от свободата си: „Не, аз съм твой вечен слуга. Не съм твой независим слуга. Аз съм твой вечен слуга.” В тази изпълнена с обич връзка както ученикът, тъй и учителят губят своята свобода. Това хубаво ли е? Мисля, че е много хубаво! Защото така и двамата се присъединяват към кампанията на Бог Кришна.



Достатъчно голямо сърце (24 май 2006, София)

Санатан Госвами отивал при Чайтанйа Махапрабху, който бил в Джаганнатх Пури. Санатан идвал много отдалеч, от Вриндаван, а по онова време нямало друга възможност за пътуване освен пешком. Той вървял през различни местности и гори като междувременно нямал кой знае какви удобства. В гората Джарикандха пил някаква вода каквато имало, но тя се оказала замърсена. Така той се инфектирал и цялото му тяло се покрило с язви, от които течала гной – бил много отблъскващ и си мислел: „Колко е злочеста съдбата ми, тялото ми е безполезно, не ставам да служа на Бога!” Тогава го споходила идеята: „Да взема да приключа с него...” Бил готов дори да умре, да изостави това заразено тяло, непригодно за служене на Бог Джаганнатх. Той продължавал да върви към този свят град с решението, че по време на големия фестивал в чест на Бог Джаганнатх, той ще хвърли тялото си под колелата на Неговата колесница.
„Санатан Госвами рекъл: „ По време на фестивала Ратха Йатра когато Бог Джаганнатх излиза от храма, аз ще изоставя тялото си под колелата на колесницата Му. Това ще е най-голямата благодат в живота ми.” Взимайки това решение, Санатан Госвами пристигнал в Нилачала, където помолил хората да го упътят към дома на Харидас Тхакур. Той поднесъл почитанията си в лотосовите нозе на Харидас Тхакур, който го познал и го прегърнал. Санатан Госвами силно жадувал да зърне и лотосовите нозе на Чайтанйа Махапрабху, затова Харидас Тхакур му казал: „Богът ще дойде тук много скоро.”
Представете си ситуацията. След толкова дълго време, след такъв дълъг път най-сетне пристигате на свято място и срещате свой скъп стар приятел, също велик светец и копнеете да видите Бога. А приятелят ви ви казва: „Той ще дойде ей сегичка!” Тогава сърцето ви полита!
„В същия този миг дошъл Чайтанйа Махапрабху. Като Го видели, и двамата на мига се проснали на земята като пръчки за да отдадат поклоните си. Тогава Богът вдигнал Харидас Тхакур и го прегърнал.” Представете си отново себе си в тази ситуация. Пътували сте дълго, очаквайки с въодушевено сърце и душа да срещнете Бога; после двамата с приятеля ви отдавате почитанията си, а Той повдига другия, не вас! Сърцето му трябва да е било съкрушено: „О! Моят Бог не ме зачита!” Ако беше материалист, естествено в него щеше да се породи известна завист: „Защо НЕГО? Аз идвам от толкова далеч, защо него...”
„Но Харидас Тхакур – в прегръдката на Бога – казал: „Ето го Санатан Госвами, той ти поднася почитанията си.” Ако Бог бе прегърнал ВАС, щяхте ли да бъдете толкова щедри да не забравите за своите братя и сестри там долу? Първото нещо, което минало през ума му било: „Тук е твоят слуга, не го забравяй.” Такова е вайшнавското поведение. В мига в който се радваш на милостта на Бога, трябва да си готов да я споделиш с останалите, да я раздадеш на останалите.
„Като видял Санатан Госвами, Богът много се изненадал. Но когато Чайтанйа Махапрабху се приближил да го прегърне, Санатан се отдръпнал назад и рекъл: „Мой Господи, моля Те, не ме докосвай. Падам в лотосовите Ти нозе, аз съм най-низшият сред людете понеже съм роден в ниска каста. Освен това тялото ми е заразено.” И какво се случва когато признаете всичките си недостатъци? „Чайтанйа Махапрабху обаче прегърнал Санатан НАСИЛА.” Вие си мислите, че милостта трябва да дойде в много нежна форма. Не! Понякога милостта идва НАСИЛА – сграбчва ви и не ви пуска да побегнете. Няма начин за измъкване от божествената милост. „Така гнойта, течаща от язвите на Санатан Госвами докоснала неземната снага на Чайтанйа Махапрабху.”
Според тази история можете да отсъдите нивото на своята търпимост. Ако видите човешко същество, обсипано с отблъскващи рани по цялото си тяло, с течаща от тях гной, какво ще му кажете - „Ей, стой настрана.” Или ще имате достатъчно голямо сърце, та да прегърнете човека?
Веднъж обсъждахме този въпрос с група бхакти. В стаята имаше и едно малко момиченце и след края на лекцията то дойде и ми показа картинката, която междувременно беше нарисувало. Тя беше сгъната и като я разтворих, там имаше – както обикновено – сини води, лотосови цветя, дъга, слънце, всичко както си му е редът, хубави облачета... И заглавието на рисунката беше: „Аз имам достатъчно голямо сърце.” Виждате... дори едно малко детенце разбира, че състрадание е онова, от което се нуждаем.



Знание, мъдрост и още нататък (24 май 2006, София)

Истинската мъдрост е божествената мъдрост. Знанието в този свят, каквото и да било върховно знание, какъвто и да било зенит на материалното знание се равнява на нула съпоставен с божественото познание. На какво основание твърдим това? Всичко каквото съществува в света ще погине, ще изчезне. А интелигентният човек не би възхвалявал нещо преходно. Ограниченото, непостоянното знание не е знание. Както често казва Шрила Прабхупада, знанието на учените е „може би..., според настоящата ни гледна точка...” Но такова знание не е знание. „Може би” не е знание. Знание означава че ЗНАЕШ.
Но за да знаеш трябва да влезеш в досег с изначалния извор на познанието. Повечето от нас знаят, че Бог знае всичко. Това едничко нещо ако знаем, почти стигаме до съвършеното познание. Защо? Защото има няколко основни характеристики на Върховния Бог, които трябва да бъдат отбелязани. Например че Бог е ДОБЪР. Веднъж разговарях с един адвокат и някак споменах, че „Бог е добър.” И той каза: „Леле! Само ако някой можеше да ми го докаже...” А аз отвърнах: „Ами, трудничко ще бъде.” Да се докаже че Бог е добър е почти невъзможно. Ако за теб това не е очевидно, никой не може да ти го докаже.
И така, Бог Е добър. И Той е изначалният извор на всичко – на онова което имаме, и на онова което ни липсва. Най-често ни липсва познание. А още повече не ни достига мъдрост. Затова нека не се заплитаме в материалното знание, нека по-скоро развиваме божествена мъдрост. Материалното знание ще ни даде цялата информация за нищото. А божественото знание ще ни дари пълно познание за всичко. Ще разберем кое какво е в истинската му стойност. Това можем да наречем ИСТИНСКО познание.
Познанието се отличава по два принципа: единият е източникът на познание, другият – темата на познанието. Кой е източникът на вашето знание? В повечето случаи това е сетивното възприятие. Обикновено хората казват: „Ще повярвам като видя” понеже зависим от сетивата си, от възприятията си и нямаме по-висш източник на знание. Но това е версията на материалистите. А каква е версията на идеалистите? „Ще видя като повярвам.” Това действа на противоположния принцип. Материалното знание е издигащ се процес, то се гради отдолу нагоре. Събираш информация и се опитваш да я сглобиш. Но животът е такъв пъзел, че повечето парченца липсват. Така че ако се стараете да изградите знанието си, живота си – картинката ще е доста мъглява и лабилна. А божественото знание се спуска. То идва от божествен извор, лее се като благословия над людете. Източникът му е съвършен, затова в него се съдържа цялата необходима информация – а в добавка и факта, че то е способно да ви промени. Така че информацията плюс трансформация се нарича мъдрост.
И кой е начинът да се сдобием с такова божествено знание? То се добива чрез отдаване. Това е мистичен процес. Не става дума да натрупваш информация, а да посветиш сърцето и душата си.
Затова трябва винаги да си спомняме онази красива история от „Махабхарата” за един ученик на име Аруни. Учителят му рекъл: „Моля те, иди да нагледаш оградките на оризовите поля.” Оризът се отглежда само във вода и затова се прави равно парче земя, обградено с ниски диги. Да се запази вътре водата е необходимо условия за израстването на ориза. И тъй, Аруни оглеждал дигите и видял, че на едно място има скъсване и водата изтича. Той се помъчил да натрупа пръст, кал, земя... но не можал да запуши пробива. Накрая не намерил друга алтернатива освен да препречи водната струя с тялото си. А когато си част от дига, няма как да помръднеш, нали? Тъй че естествено, вечерта него го нямало в ашрама. След аратито и лекцията гуру запитал: „Къде е Аруни?” но никой не знаел. Излезли да го търсят с фенери, викайки: „Аруни, Аруни, къде си?” Най-сетне дочули слаб гласец откъм оризищата. И когато учителят разбрал колко самопожертвователен бил той, та затиснал дигата със собственото си тяло, му казал: „Мое скъпо момче, нека цялото познание на Ведите се спусне върху теб! Понеже си толкова отдаден, цялото знание, всички благословии да дойдат при теб!”
Тъй че вместо да говорим и да разсъждаваме твърде много за знанието, нека направим нещо. От тази история разбираме: пожертваме ли себе си, благословиите ще дойдат. И благодарение на благословиите, ще дойде и знанието.
Но Чайтанйа Махапрабху дойде НЕ за да раздава божествено знание, а божествена любов – много по-висш принцип, който бихме могли да наречем истинското знание, същинската мъдрост. Божествената любов – колко по-висш принцип е тя от знанието!
Затова като говорим за знание и мъдрост: в шастрите се препоръчва най-напред да се сдобиеш със знание. Но ПОСЛЕ трябва да станеш като дете, простодушен като дете. И следващата стъпка е окончателното пречистване. Тъй че не си мислете, че знанието може да ви помогне. То е просто междинно състояние. След като сте се сдобили с цялото необходимо познание, трябва да го изоставите и да станете простосърдечни, състрадателни и обичливи като деца. А накрая ще трябва да се откажете дори от това. Тогава ще зависите само от милостта на Кришна.



Танцът Раса (24 май 2006, София)

Кришна е за всички, но същевременно по личен начин.
Това е раса, маха-раса можем да кажем. Това е танцът раса. Кришна присъства лично в центъра на кръга, но на гопите това не им стига. Те искат Кришна ЛИЧНО, „Ела с мен!”, а в танца раса гопите са неизброими. Има осем главни гопи и още някои други техни експанзии – до 108. Но съществуват картини, на които виждаме океан от гопи около Кришна! Какво означава това? Означава че същината на творението, същината на всичко съществуващо просто се върти около Кришна – всички се събират около Него. Казва се, че всички жени в трите свята тичат по Него – толкова е привлекателен. Затова са и тези безброй гопи. И Кришна е способен да прояви свое точно лично копие за да се събере с всяка една гопи. Така че ако видим картина на раса-танцът, трябва да разбираме смисъла му – един Кришна, една гопи, един Кришна, една гопи… Защото Той е готов да дойде лично при предания.

Тук в София вие обичайно не танцувате танца раса под пълната луна, нали? Заети сте с други дела. Въпреки това ако погледнем живота на преданите, те през цялото време танцуват с Кришна. Един по един начин – правейки клиентите щастливи – друг по друг начин – изобретявайки красиви неща, трети учи – тъй че този танц се проявява по различни начини. Но Кришна вдъхновява преданите си в техния съответен танц. В това се състои нашето търсене на красотата, на Абсолютната Красота…. Да се включим в танца!



Красота и Любов (24 май 2006, София)

Веднъж обсъждахме кое е най-доброто произношение на святото име на Кришна. И стигнахме до извода, че най-доброто произношение на името „Кришна” е „Говинда” – Онзи който дарява щастие, който дарява наслада. Не ни е достатъчно просто да кажем „Кришна”! Защото Кришна има много аспекти – Васудев Кришна, Дваракадеш Кришна, такъв Кришна, онакъв Кришна… Но Говинда няма друго име – Говинда си е Говинда, той е нашето любимо пастирче. Говинда донася радост на преданите. Затова ако обожавате ТОЗИ аспект на Кришна, който дарява щастие на всички – не просто на кравите, не просто на брамините, не просто на земята, но и на вашите крави, на вашите „го”, на вашите сетива, на сърцето ви; който е закрилникът на кравите – тогава пълното щастие ще ви залее.
Йога контролира с дебелата тояга. Ако искате да се самоконтролирате с Йога – това е данда, тоягата на назиданието. Вместо това Кришна контролира с флейтата си. Коя е най-известната опера на Моцарт – „Вълшебната флейта”. Откъде е взел идеята, а?! Ето как всичко идва от божествения извор. Вълшебната флейта на Кришна води кравите. Кравите са нашите сетива. Много е трудно да контролирате сетивата си с пръчка! Но точно както кравите са готови да тичат след флейтата на Кришна, по същия начин и сетивата е лесно да бъдат завладяни от сладостта Му. Кришна бяга напред и свири на флейтата си, и всички крави просто идват след Него. Така и бхактите тичат след Кришна. В това е красотата: Кришна ни владее чрез красотата си. Не чрез силата си, не чрез величествения си аспект, а с красотата и очарованието си.
В божествената равнина можем да намерим абсолютната красота. И тази абсолютна красота се разкрива чрез взаимоотношенията. Творението не е празно, не е великолепно но пусто. То се проявява във взаимоотношенията. Затова и нашата красива визия за духовното небе е изпълнена не само с Бога, но и със спътниците на Бога, с преданите.
Тъй че в крайна сметка откриваме красотата в любовта. Красотата и любовта са неделими. Върховната Красота е Кришна, а върховната Любов е Радха. Те някак са много, много близо един до друг – Красотата и Любовта. И красотата на Кришна не е конвенция, не е един вид договореност. Това е АБСОЛЮТНАТА красота!
Нима има по-голяма красота от тази на Кришна? Радхината. А има ли по-голяма красота от тази на Радха? Према. Какво е Према? Връзката, но назовете я по име? Когато красотата на Кришна и хубостта на Радха се слеят – това е Чайтанйа, Златният Аватар. Това е ИЗКЛЮЧИТЕЛНАТА красота! Затова сме такива щастливци! Ние имаме слятата красота на Радха и Кришна. Самата Красота и самата Любов слени в един облик! Това е изключителна благословия!
Радха и Кришна са толкова близо един до друг, че се сливат; търсят се толкова неистово, че идват много, много близо. И за да усилят тази интензивност понякога те се разделят, проявяват се в две личности. Тогава те са ек пран до дех – един живот в две снаги. А когато се приближат и се слеят, тогава са до пран ек дех – две души в една снага. Какво е това? Това е Чайтанйа, Златният Бог. Две прани, два атмана са се слели в едно тяло. Това е любов! Дълбока любов! Дълбоката духовна любов означава че сме толкова слени, че макар да сме двама, ставаме един. И нататъка – дори още по-висшето ниво е, че макар да сме един, ние се разделяме.



Относителната и абсолютната красота (24 май 2006, София)

Какво е красотата? Не бива да питате какво е красотата, а КОЙ е красотата!
Търсенето на красотата е дълго търсене. А в този свят красотата се основава на конвенция, на договаряне. Споразумели сме се, че това е „красиво”, казали са ни, че това е „красиво”. Помислете! Обичайно считаме човешката форма за красива. Но ако си стоножка например, може да си речеш: „ами че тези човечета имат само по две крачета, толкова са грозни!” Същото е и помежду хората: ескимосът смята белия за грозен, за белия пък ескимосът е грозен. Но ако двамата видят едно цвете, и двамата ще рекат: „красиво е.” И все пак, в какво се състои красотата на цветето? В специфичната дължи на вълната на червения цвят?! Това също е конвенция, нещо приемливо за очите ни. Бихме могли да разширим въпроса: какво представлява вкусът? За нас ябълката има хубав вкус, но това е ограничено от биологията ни. За едно куче тя не би била вкусна.
Тъй че красотата в равнината на относителността е малко или много договореност. Съобразно телата си, съобразно своите обусловености, съобразно материалните възможности които притежаваме ние приемаме нещо за хубаво или вкусно. Това е един вид обуславяне. Ако имахме различни тела, различни неща бихме считали за хубави. Това означава, че в равнината на относителността красотата също е относителна. Пускате силна музика – за вас това е добре, но съседът ще се развика: „Спри този шум!” На материално ниво винаги съществува сблъсък между вкусове, идеи и т.н.
Всички търсим красота, няма съмнение, но когато ни дотегне материалната, относителната красота, нека сме достатъчно интелигентни да потърсим абсолютната красота.
Платон разсъждавал в три категории: доброто, истинното и красивото. Доброта, истина и красота. Това били основните принципи на неговата философия; на практика те не се различават от сат-чит-ананда. Защото ананда е красотата; екзистенциалният принцип, сат – това е доброто; а моралният принцип, чит, е истината. Тъй че битието е добро, това е основата, отправната точка – „съществуването е добро” или „доброто съществува”, може да се каже и по двата начина. Моралното качество на тази екзистенциална доброта е истината! Тя е интелектуалното заключение относно съществуването. И цялата тази картина би трябвало да е красива.
Затова трябва да търсим абсолютната красота, не относителната. А абсолютната красота се открива в божествената равнина. Защото ние вярваме, че абсолютното битие е добро И красиво. Затова и нашите писания дават КРАСИВИ описания на духовното небе. Не просто теоретични, не просто празни, не просто величествени, но красиви. Затова и Кришна бива описван като пастирче, защото това е по-чаровно, по-красиво от някакъв величествен аспект на Бога. Величието и възвишеността на Бога изискват от нас уважително отношение. Но Кришна приканва към нежно, любящо отношение от страна на преданите си.
Какво обаче се случва в живота ни? Къде с красотата, къде е любовта ни? Ако все още са в относителната равнина – недейте да ги пропилявате!



Връзката (24 май 2006, София)

Казват че е трудно да се създаде връзка, а още по-трудно е тя да се поддържа.
Това е вярно само в духовно отношение. Защото с илюзията например е много лесно да завържем връзка и е много трудно да се освободим от нея. Други казват, че е лесно да се завърже връзка с Кришна, но малко трудничко е да се поддържа. Трети пък твърдят че да, лесно е да се завърже връзка с Кришна, но е НЕВЪЗМОЖНО тя да бъде изоставена.
Всъщност всичко зависи от нашето виждане. Ако имаме ОЧИТЕ, тогава където и да погледнем, ще виждаме Кришна. Е, може би не лично, възможно е, но винаги ще виждаме делата Му, винаги ще виждаме творението Му – всичко ще ни говори за Него. В писанията се казва, че всичко е облечено в одеждите Божии. Затова имаме ли този поглед, не можем да говорим за раздяла. Дори и да не виждаме Кришна лично, ще виждаме делата Му, ще виждаме всички различни неща, които са свързани с Него – като например Неговите бхакти, Неговите мурти, Неговия храм, света, творението Му… И когато имаме този по-висш поглед, тази одухотворена визия, тогава ще съзираме връзката навсякъде.
Веднъж Гурудев беше в един ашрам; мястото беше под наем и на стената висеше някаква стара картина на собственика. Тя изобразяваше млада девойка и млад мъж, които се срещат през нощта под пълната луна. Естествено пейзажът беше пасторален… имаше и някакъв кон, защото младежът явно беше коняр или нещо подобно. И Гурудев каза: „Да, това са Радха и Кришна, хубаво… Но този кон какво прави тук?!”
Тъй че… изначално всичко е свързано с Кришна. Въпреки всичко под омаята на илюзията ние може и да си мислим, че нещо остава несвързано. Но в Чатуршлоки – четирите основни стиха в „Шримад Бхагаватам” – се казва: „Трябва да знаете, че илюзията е онова, което ИЗГЛЕЖДА че не е свързано с Кришна.” Това е илюзия. Тъй че ето ви точна дефиниция от „Бхагаватам” какво представлява илюзията – онова което ИЗГЛЕЖДА че не е свързано. А когато сме под магията на илюзията много неща ни изглеждат несвързани с Кришна. Но дойдем ли под божествена закрила, тогава ще виждаме връзката навсякъде.
Затова нужно е единствено да съживим връзката, която по естествен начин изначално си съществува. Целта на Бхакти е да възроди това съзнание: аз Му принадлежа, аз съм с Него, аз съм за Него.



Каменоделецът (9 септември 2005, Ахтопол)

Спомнете си историята за каменоделеца. Той имал много тежък живот – по цял ден трошал камъни. И си мислел: „Ох, толкова съм беден и изтерзан. Искам да съм по-силен.” Тогава започнал да се моли да стане цар; после станал цар, но осъзнал, че
слънцето пече много силно и затова поискал да стане слънце. Обаче сетне разбрал, че облакът е по-могъщ от слънцето, защото може да го покрие. А пък самият облак се изсипва на дъжд. И дъждът с капките си разсича планините. Така той в крайна сметка разбрал, че е безсмислено да иска да става цар, слънце или облак… и достигнал до водата. А водата била в същата позиция,каквато имал и той – разсичала камъните.
Една капка вода е съвсем нежна в сравнение с камъка, но е СПОСОБНА да проникне в него. Чрез постоянство… Слоевете, обвиващи човека зависят от обусловеността му. Колкото повече се доближаваме до духовната си идентичност – сат-чит-ананда-виграха – толкова по-добре ще общуваме и толкова по-добре ще разбираме. Тъй че ако се развиваме, това ще ни помага.
Ако се пречистваме, ще бъде по-лесно; себе-реализацията ни помага. Кришна ни помага. Поставя ни в такава ситуация, в която ни се НАЛАГА да разберем, да осъществим пробив!
Обусловените живи същества са досущ като орехи – твърда черупка отвън, сладка ядка вътре. „Гита” казва: резултатите идват чрез постоянно усилие и отречение. Но това е за начинаещите. А за по-издигнатите практикуващи е Наам. Казва се: „От стомана, камък и лед е онова сърце, което не се разтапя от святото име на Бога.” Тъй че ако продължаваме да възпяваме Светите Имена, в крайна сметка всички люспи ще се размекнат. И тогава ще се прояви сърцето ни такова, каквото е наистина.
И може да си мислите, че това е общо послание, имам предвид, стандартно проповядване. Но не е. В крайна сметка, в дълбочина, това е входът към по-висшата реалност.



Развитие и споделяне (9 септември 2005, Ахтопол)

Каквото и да ни се случва, може да бъде трансформирано. Хората не страдат от нещата които ги сполитат, а от начина по който ги оценяват.
Нека развиваме ценностите и преценките си по такъв начин, че да сме способни да приемаме всичко добре – каквото и да идва към нас, да го приемаме добре. Считам, че това е една уместна дефиниция за развитие – да успяваме да приемаме уроците, които ни връхлитат по все по-правилен начин.
Но развитието не бива да бъде себично. Не трябва да запазваме впечатленията си само за себе си. Също и познанието не бива да пазим за себе си, но нека да събираме тези ценни съкровища заради другите. Наблюдавал съм какво правят хората на морския бряг. Вие заглеждали ли сте се? Навеждат се и събират камъчета. Всички го правят! Някак е естествено да се наведеш и да си вземеш нещо, да потърсиш нещо. А когато го СПОДЕЛИШ, когато го дадеш на другите, тогава се случва красотата, обменът.
По същия начин ние събираме камъчетата и мидичките в живота си. Но не бива да сме такива егоисти, че да ги пазим всичките за себе си. Дайте и на другите. Каквото и да сме постигнали в духовния си живот, в духовното си развитие, трябва да го използваме в служене на останалите. Дали е малко или голямо няма значение – използвайте го за доброто на другите.
Ако сте били отнесени от тъмна вълна, дайте начало на светла вълна! Разбира се, какво е тъмната вълна? Тъмната вълна идва от тъмния Бог. А сияйната вълна идва от сияйната Богиня. Така че какво значение има дали вълните са тъмни или светли? Те са за наше благо.



Греховете (7 септември 2005, Ахтопол)

Ще подхвана една неприятна тема: кратка беседа за греховете. Макар че ние не се стремим да мислим за греховете, а да сме в съзнание за Бога - минимум - все пак е добре да знаем кое се счита за благотворно и кое за осъдително. Научили сме общата дефиниция за грях: да се използва по-висшата енергия за по-низши цели. Обикновено хората започват да дават дефиниции за А, Б, В - за първо, второ, трето... Като например, греховно деяние е да извършиш нещо лошо, да нараниш някого. Но този списък е толкова дълъг, че всъщност не можем да разберем кое е грях, трудно е да достигнем до общо определение или схващане за греховността. Затова ако имаме една основна дефиниция, много по-лесно е да разберем кое е правилно и кое грешно.
Друго определение за грях е да се възправиш срещу Бога или да вървиш срещу божията воля. Обикновено религиите дават подобна дефиниция. Да загърбиш Господа. Ние също имаме това определение в нашата религия, Бхактивинод Тхакур го дава, но той го обогатява добавяйки "съзнателно или несъзнателно". Въпреки че грешката си е грешка, все пак ако е извършена с лоша умисъл, преднамерено, тя е по-тежка отколкото когато е неволна. Ако е сторена без нужното знание или разбиране, тя не е толкова груба. Тъй че тази обща дефиниция за грях - да се действа срещу волята на Бога - трябва да бъде анализирана прецизно и да добавим: да се действа срещу волята на Бога съзнателно или случайно.
Друго определение за грях - това е грешка, поддържана дълго време. Повтаряна грешка или постоянно култивирана грешка. Това също е грях - особено когато съзнаваме, че грешим. Когато не го съзнаваме, това е все същата стара грешка пак и пак и пак...
Какво е прайашчита? Покаяние, можем да кажем изкупление. Отиваш при свещеника и той ти казва: "Кажи тази и тази молитва и готово!"... Съгласни ли сте с това? Не, макар това да е един вид изкупление. Но ако се опитаме да съотнесем този метод към нашия процес, същото нещо се нарича "нама-апарадх". Когато извършваш някакви греховни дейности и ги... "отмантруваш". Или дори още по-лошо - когато извършвайки грешното нещо имаш намерението да го поправиш, да го балансираш с малко мантруване. Това си е чист нама-апарадх.
Все пак да правим нещо - някакво допълнително служене, някакви допълнителни практики за да се пречистим - това е съвсем естествено! Например в пералнята има различни степени на интензивност при прането, нали? Да речем икономично - полу-пране. Полупречистване би било достатъчно, а? Или пък ако нещо е изключително мръсно, тогава трябва направо да го сварите във водата и да сложите допълнително прах за пране и онази избелващата субстанция - как я наричате? Добавяте много, много препарати, трудите се много за да направите дрехите отново чисти и бели.
По същия начин, естествено, има и различни степени на проблеми за разрешаване. Ако някой е натрупал в миналите си животи малка купчина трудности, тогава пречистването за него е бързо и лесно. Но ако човек мъкне огромно бреме на раменете си, ще му е нужно дълго време да се освободи от него, да го свали.
Защото има две посоки, откъдето можем да дойдем до човешката платформа. Можем да се изкачим до нея, можем и да се спуснем. Ако се издигаме до човешкото ниво, това означава че вече дълго сме бродили из материалното съществуване. Можем да наречем такава душа "стара". Душата разбира се е вечна, но тази има дълго минало, дълго материалистично минало. А знаете кои са трите порти към човешкото съществуване от животинското царство - крава, маймуна и лъв. Кравата е сатвичната врата. Лъвът - раджастичната. И маймуната е тамастичната. Тъй че Чарлз Дарвин в едно отношение е бил прав - човекът произлиза от маймуната. Особено човекът в тама гуна. Но след като сме достигнали до човешкото ниво, вече сме отговорни за действията си. Тогава идва въпросът дали да сме праведни или грешни.



Предназначението на тялото (6 септември 2005, Ахтопол)

В „Бхагавата Махатмйа” се казва: „Тялото ще загине. То изпитва пораженията на старостта, болката и измененията; то е обиталище на болести, трудно е да бъде заситено и поддържано; то е покварено, несъвършено и нетрайно. Накрая или червеите, или зверовете, или огънят ще го погълнат. Защо тогава да не използваме тялото за такава цел, която е отвъд смъртността?”
Това е една позитивна дефиниция за ползата от тялото. Щом то има начало, ще има и край. Какъв е смисълът му тогава – да ни създава повече проблеми? Или да използваме това че ни е дадено за най-добрата цел? Тялото е инструмент за постигане на съвършенство в човешки живот, в човешки облик. Това е позитивното отношение към тялото. Ако имаме къща, обикновено се налага да плащаме данъците и сметките й. Ако не искаме да ги плащаме, нима е разумно да разрушим къщата? Не, не бива само да се стремим да се наслаждаваме на благата, но и да заплатим цената им.
За един месец можете да се радвате на удобствата, но в края на месеца трябва да платите сметката. Не я ли платите – което е възможно, не сте длъжни да я плащате – ще натиснете копчето но няма да дойде ток; ще завъртите крана но няма да потече вода.
По същия начин ако използваме всички облаги на света и на тялото, обаче не плащаме цената за тях, тогава по някакъв начин притокът ще спре. А каква е цената, която трябва да заплатим? Това е молитвата, жертвата – трябва да извършваме някаква жертва. Защото да се плати сметката, това си е жертва, нали – трябва да дадете парите си. Нещо трябва да се даде за да се наслаждаваме на благата. По подобен начин нека да дадем нещо, някаква част от живота си, за да допринесем към хармонията, към равновесието във вселената и така да се радваме на благодатта.
Дадено ни е тяло. И предназначението на това тяло е да бъде използвано като инструмент за постигане на съвършенство, на себеосъзнаване. От една страна то е ограничено, но от друга е напълно добре оборудвано. Имаме разбиране, имаме способности, имаме възможности – тъй че има как и за какво да изразим благодарността си към Всевишния. Получили сме толкова много от Него; нека използваме, нека пожертваме, нека поднесем нещо от себе за Него. Макар тялото да е ограничено, чрез подобни телесни дейности можем да постигнем нещо, което е безгранично.
С тленния си език ние възпяваме нетленното Име. Всъщност не е точно така – но трансцеденталното Име използва материалния ни език за да вибрира само. Така че защо да не употребим това смъртно тяло за постигане на безсмъртни резултати? „От неистинското води ме към истинското. От мрака води ме към светлината. От смъртта води ме към вечността. Асато маа сат гамайа. Тамасо маа джйотир гамайа. Мритйор маа амритам гамайа.”
Всъщност има три типа живи същества или три вида посоки за живите същества. Едната е издигаща се, отиваща нагоре; друга се спуска, пропада надолу; а третия вид е непрестанно идваща и заминаваща си. Онези които се извисяват, които се пречистват са на въздигащия се път; които деградират са на пропадащия път – отивайки все по-надолу към низките нива на съществуване; а третият тип са като комарите и другите дребни насекоми, чийто живот е много кратък – те просто идват и си заминават. Такова е становището на „Веданта Сутра.”
Какво означава истинска трансформация, истинска метаморфоза? Промяна на формата? Не, промяна на мисленето. Обикновено ние правим обратното – променяме облика си, но не и манталитета. Не е достатъчно да пробутваме същото старо вино в нова бутилка. Обличаме си дхоти и сари, но си оставаме на същото ниво на съзнание. По-добре да си стоим в панталоните, но да променим съзнанието си.
Най-напред се променя мисленето, а след това и тялото, и всичко което е второстепенно и третостепенно ще се промени заедно с ума. Тъй че ако се пречистите в сърцата си, в духовния си живот, тогава и всички останали нива на съществуване ще последват тази промяна. Всичко се решава на висшите нива.