Думи

Думи, много думи,
безбройни слова
и смисълът им се изгуби
сред шумна суета.

Замълчи и ми го кажи
с магията на тишината,
с поглед ми разкажи
за копнежа на душата.

Думи, много думи,
изречения, слова,
думи мъдри, думи умни,
но любовта е тишина.
*

С теб сме две сияйни лица
в ежедневната скука и суета
намиращи се с ясна прямота
разливащи нежност безчетна

С теб сме две кристални сълзи
от незнайна отминала мъка
разливащи се в странни размисли
и потапящи се в чужда несрета

С теб сме две туптящи сърца
на вълшебно изваяни романтики
оживели при насрещната съдба
и не можещи да разберат къде са

С теб сме две дълбоки следи
оставили диря при първа среща
усмихващи се и поели с искри
неразбиращи околните и стреса

С теб сме две ярки искри
пламнали при първи допир
изгряващи от далечни звезди
с пробляскващи вълшебени сапфири
*

Босоног...
Да, обувките стягат
до кърваво мислите
и обръщат наопаки смисъла...
Босоног...
Босоног - до безвремие...
До полуда щастлив,
че ще диша...
Един щастлив ден...
Ден, който поглъща с дъха си небето
и издишва криле
за изгряване...
Босоног -
за да може да тича
отново към себе си,
зез да бъде обричан,
или да обрича...
*

А живее в мене "рицар"
(по възпитание).
"Шпагата", не ми е чужда,
"конят" - вечно оседлан
(по мечта, желаниe).
*

Остават плодовете разпилени,
във угарта душите ни димят.
Дъждът пулсира в сухите ни вени.
…Сами ли сме на голата земя?
*

Физиката е най-грубата част на ума,а умът е най-фината част от тялото.
*

Не се превръщай приживе във спомен -
живей мига –
изцяло и докрай.
Вдън земя хвърли везни и дроби -
кой ти дължи... кому, какво си дал...

Животът е стихия, но не влизай
във бързея на лудия порой.
Бъди добър моряк с едничка риза.
И тя ще е ненужна
при завой...
А на брега е пълно със съблазни.
Недей накланя кораба и с грам!

Осанката изчистена опазвай –
във слънчев ден не слагай дъждобран.

Живей мига. Мига за всеки даден.
А споменът върви. Но е след нас.
Оазисът в морето е измамен...

Помни вълните кой премина бос.

*
Пъртина

Вървя по снежната пъртина,
с усмивка на уста вървя.
Поглеждам бялата картина -
красива, зимна суета.

Елховата гора в премяна,
разпръсква сребърен прашец.
Ловя с ръцете си засмяна,
снежинки, бели цветове.

Искрите слънчеви проблясват,
пронизват снежната земя,
забързани шейни опасват
поляна в близка падина.

И детски смях лети високо
достига светли небеса.
Прелива радостно сърцето,
пречистен грее днес светът.
*

Омръзна ли ти, мними ми приятелю,
да си обсебван вечно от съмнения?
Дотегна ли ти тежестта на маската?
А грохна ли от болка и презрение?

Монетата във джоба още стискаш ли?
Със нея ли душата ще откупиш?
Не помниш ли, че като мене искаше,
да съградиш мечтите си пречупени?

Забрави ли за устрема си неуморен?
А за надеждата? За вярата? За бляна?
Делата се превърнаха в говорене.
А с приказки, не се лекуват раните.

А "Любовта" излишна ли ти стана?
Къде да я скатаеш в свойта зрялост,
в която място за илюзиите няма?
По този път ли още търсиш цялост?

Духовността - и тя остана проза,
един пресилен разказ за децата ни.
Светът ни, драги, ли наричаш грозен?
А красотата де е във сърцата ни?

Душата стана маска за съблазън -
капанът за душите заблудени.
Но възхищавай се на тая неприязън.
Така ли чакаш да ти дойде времето?

Тъй постен е животът ти без вяра.
А вярата гориво е за страстите.
Но се захвърли сам в прегръдката на звяра.
Защо реши, че ти всевластен си?
*

Зеленото набира сила
и багри този сивкав свят.
Във всяка пъпка се е скрила
уханна, лятна благодат.

В прохладните дървесни шепи
като набухващ козунак,
с великденски, възкръсващ шепот
природата оставя знак
за своята възобновимост
и възкресима красота,
за вярата, че все ще има
живот по-силен от смъртта.
*

Онова усамотение и
онези нови чувства,
старото страхотно неведение -
летя, летя към тебе Аз!

Летя към тебе устремено
и времето е моят враг,
когато чакам аз да дойде
онзи ранно-късен час!

Обичам те аз - и това е
мойто сладко провинение,
двама сме ний сега,

но дано е за дълго таз красива
сбъдната мечта!

Гледам те, идваш и очакван, и нов,
всеки ден с теб ми е жизнен устрем за живот!
*

Ще се простя с мечтите на събуждане,
ще скъсам ризата си бяла,
отметнала коси във чуждата
действителност ще бъда цяла.

Усмихнатите теменужки
ще посинеят от уплаха.
По нощница се скитам - лудата,
събудена, но неразбрала...

Пречупени лъчи в косите ми
не стават златни - посивели са.
Ще се простя с мечтите на разсъмване,
на ризата ще се обеся...

И всяко утро теменужено
е мое мъничко завръщане.
Душата ми ще е изстинала -
сама и дълго непрегръщана...
*

С красота oт небесата
ти сърцето ми плени.
За миг превзе ми ти душата
и сякаш всичко си ми ти.

Дълги и мистериозни
са твоите коси.
Честни и невинни
са твоите очи.
А погледът ти влажен
разтапя всичко в мен,
и чарът ти небрежен
осмисля моя ден.
Такава красота
само в тебе има.
Желая във нощта

да сме с теб двамина.
Ах, толкова красива си,
че думите не стигат,
и сега ти казвам - "искам те",
без очите ми да мигнат.

Единствена ми е целта
и ти си всичко в нея -
желая силно любовта
със теб да изживея.
*

Ще се скрия в звуци
на армстронгов тромпет.
Ще стоя тук на скришно
до седмия сън,
който
утре пак ще трябва да прося.
Ще се скрия
в тревата на седмия ден,
докато мине несвестният.
Онзи, дето луд е по мен
и обещава ми нежности.
Ще се скрия в сянка
от бъдещо днес,
да не ме забележи
онзи ковач на въпросите,
дето все ме пробожда отляво
и го лъжат с вечности.
Щом размине, ще бягам
с краката си - босите.
Ще се скитам
без памет и спомени дни.
Ще се лутам сама през пустинята,
ще отпивам роса от върха на лъча,
дето мойто сърце ще пробие
и ще живея
на ръба на света
в пастирска колиба,
дето само мъгли се отбиват
и само ветрища са гостите.
Ще избягам в армстронгов тромпет...
*
В счупеното око на прозореца
вятърът свири „Бийтълс",
гони бръмбари от главата ми,
за да остане след тях и след теб
ТИШИНА.
*

Всеки ден се бориш да стигнеш до това, което искаш...
Не спираш пред нищо, дори и съдбата притискаш...
Не мислиш за почивки, щом си на път, нали?
Тогава вече не мислиш за пари и коли!!
Мислиш за едно - как да оцелееш...
Как мисията на сърцето си да успееш,
но за истинското щастие няма преки пътеки,
защото всеки ти пречи и иска да постига успехи!
Но нека да се върнем малко по-назад,
когато започваш пътя си и още си млад.
Още си нестабилен, но имаш опора,
родители, приятели - само твои хора.
Но дали ще се възползваш от този шанс?
Дали просто ще се молиш, изпаднал в транс?
Хайде, стига! Хвани се здраво и потегли.
В живота няма малки и големи, разбери!
Бори се, ако не можеш, оттегли се!
Тръгни по другия път, ако трябва за малко спри се!
Разсъждавай над това, което правиш, за да си цар,
защото долу в нищото оставаш поредния тъпанар.
Боклуците вече са много и те притискат,
а хейтърите - рапъри с фалшиви рими дисскат,
но и те настръхват, защото знаят, че са отрепки!
Цял живот пушат трева и лижат подметки!
На мен това не ми е хоби, просто защото е тъпо.
Да нареждаш, без да мислиш, ще ти излезе скъпо.
*

Любовта не е изневяра.

Тя е мъдрост,
тя е светлина,
тя е живот.


Тя е живот за двама -
и в радост и беда.

Любовта не е слабост.

Любовта е сила,
която крепи човека,
и в мрак и страдания земни.

Любовта е крилата.
Тя превежда над
бездни дълбоки
и по тесни стръмни пътеки.
Любовта е светлина за очите
и в най-дълбоката нощ.
Тя е пътеводна звезда за
душата в пътя към безкрая.

Любовта е уважение
към човека до теб,
тя е усещане на
душата в този човек
и ефирно докосване
до малките дребни неща.

Любовта не е просто опиум,
тя е светлина.
*

Ах, моля те, живей!
В живота ми присъствай!
Да ме оставяш ти не смей
на таз земя - ще е убийство!

Пълни живота ми със смях
и с болка, и с мълчание, пълни!
Живея истински със тях -
в душата ти звънят лъчи.

Ранявай ме, макар сурово
така понякога да ме обичаш.
Ти съществувай! Аз не искам много -
да знам, че въздуха ми дишаш.

А ако аз напусна този свят.
Нелепо и внезапно го напусна...
Ти пак живей! И розов цвят
априлски някога откъсвай...
Помилвай го с очи дълбоки
и после с устни. Усети,
че с теб съм пак и колко
живея, щом живееш ти!
*

Помня онзи вълшебен миг…
ти помниш ли
в който преобърна живота ми
студено ли ти е – попита ме
какво ли съм усетила тогава
и как ли сетивата ми са ти казвали
здравей не ме познаваш
но ти обещавам че до две седмици
ти ще се превърнеш в най-важното нещо за мен
студено ли ти е
Попитай ме пак…
като тогава…
тогава е сега
има една теория…
всички неща се случват в един и същ момент
*

ВЪЗКРЕСЕНИЕ ХРИСТОВО
Пътят към Голгота е трънлив -
Вяра посята - раждаща кървави сълзи,
неверие и предателство посягат към Кръста!

Гвоздеи забиват с титанична злост
в тяло целомъдрено и чисто -
отдадено на Истината... и на Бог!
Колко още болка е нужна,
за да се окървави Разпятието?!
Колкото е Христовата вяра в доброто
и любовта му към човечеството!

Тяло в душа, душа в дух -
всички те в едно стенание,
не от болка, а от страдание,
в което последното дихание
отдават в саможертва...

Кървавият залез обгърна земята.
Бог Отец си прибра Сина...
Тялото нетленно притихна...
и на Кръста увисна...

Изгревът разкъса тъмнината
и показа Истината...
Сърцата плачат,
душите стенат,
сълзите давят дъха...
Безсилни са човеците пред Истината -
Христос е разпнат! - Бял е - и в смъртта си!
Положен тихо и оплакан...

Притихнал е Светът.
Тъга е въздуха попила.
Дори злото се смалява...

И ето на Великия Ден -
слънцето огрява и света пробужда...
Оживление настава...
И ето Христос - Бял в златна аура
възлезе на небесата към Човечеството спасено
и ВЪЗКРЕСЕ!

Възкресе Светлина от Светлината
за всичко видимо и невидимо Навеки!
*

На хоризонта залезът лъчист догаря
потънал в меки огнени отблясъци
сякаш портата вселенска се отваря
и проскърцва над кристални пясъци

Като волна птица мисълта ми скита
все към Тебе устремно лети безспир
и размахала криле от Щастие полита
към зенита на безкрайният всемир

Ти ела ръката ми потръпваща хвани
в кръвта ми влей нестихваща жарава
гръдта ми разтуптяна покори и усмири
и да потънем във Нирвана до забрава
*

Пясък е Времето! Пясък...
изтича в изгрев и залез
в нощи и дни. Крясък е
Смисълът! Крясък...
"Ела!" и "Върви"
"Остани!", "Може би!"

Всичко тежи на
плещите на егото.
Шесто решение
е волното чувство.
Плаши се от
неизречено лустро.

Ритъм е Танцът! Ритъм...
редува пулсации разни.
Акцентирани,
не акцентирани-
все мисли
не съвсем безобразни.
*

Усещам те. Не мислиш щом говориш.
Разбирам те. Душата си не ще разтвориш.
Осъждам те. И аз си имам чувства.
Прощавам ти. Нека да не ти се връща.

Разсънвам се. И погледът ти пак се смее.
Усмихвам се. Усмивката ми с твойта ще се слее.
Погалвам те. С очите си отворени широко.
И радвам се. Все още те обичам, споко!
*

По донкихотовски повярвах в идеали.
Отрекох се от земния комфорт.
Страданието всъщност ме избави
от интригантстване и глух възторг.

Задачата не беше никак лесна…
Не можеше през куп за грош.
Отново мисията ми човешка
устрои творчески разкош.

Сколасах я. Изтънчено и фино.
Каквато само Бог ми позволи.
И в мислите среднощни тихо, мирно
спонтанност и любов струи.
*

Някога насред времето,
някъде на света,
дъжд валя.
И бе тъмна и шеметна
самота.

Хлопна прозорец на вятъра.
На ледена бучка се свих:
в стаята имаше някой.
В стаята светеше.
Ти.

На капки, на струйки, на сляпо
вънка времето се топеше.
Нощта пиеше черното мляко
и растеше, растеше, растеше...

Във каквото и да се повторим,
до свършека на света -
ти ще бъдеш пак оня прозорец,
аз ще бъда навънка дъжда.
*

Откъсваш спомен скрит
от мойте длани.
Докосвам с нежност
твоето лице.
В душата ми пак
припев на камбани.
Коне препускат
в моето сърце.
Не спирай шепота на тишината!
Тя ще ни скрие някъде
в нощта от погледа разтъжен
на Луната...
Душите ни ще слее във една.
А утринта със дъх
на росна песен ще ни събуди,
плахо, мълчешком...
Ще тръгна аз и ти ще си отидеш -
аз в моя, ти - във своя дом.
*

Избродих те - целия!
Надлъж и нашир...
Върховете ти качвах,
най-стръмните.
Но... не ги покорих...
В долините ти слизах -
най-страшните
и богатства открих...
Но не грабих...
И от твоите извори
до удавяне пих...
Но вода
ненапита оставих...
Къде се опомних ли?
Щом стигнах брега
на река от
изригнала
лава...

Път през огъня само
ще остави следа...
А обратния само
страхливите знаят!
*

Ежедневие

Не обичай неуловимото.
Не искай неосъществимото.
Не жадувай да безмерното.
За да си добре.

Далеч е Хоризонтът.
Далеч е Безкраят.
Високо е духът.
Празни надежди.

Искай Земята - хранилница.
Искай Водата - животворна.
Искай Ефира - вечност.
За да си добре.

Така ще си Младост.
Така ще си Зрялост.
Така ще си Столетник.

*

С вяра тръгвай ти

Да запазиш гордостта
по пътя към своята надежда,
да превъзмогнеш слабостта,
да докажеш ти своята сила,
що изисква честта -
честта на сърцето в човека!
Когато с вяра тръгваш ти
на живота по стръмната пътека -
ще доживееш щастливи дни!
Защото, когато по пътя нелесен
с вяра се стремиш към красотата -
твориш ти своята човешка песен,
безсмъртната песен на борбата!
Имам шеметен пожар в кръвта,
питащи очи и честно име.
Имам всичко важно на света
и дано го имам и след сто години!
---------
Бяла пролет в мене е запяла,
бяла лястовица волно полетяла,
в очите ми танцува и се смее,
с бяло слънце в мечтите ми грее.
Бяло, самодивско цвете в косите си ще закича,
принца от съня ми, все след мен да тича,
огън бял в сърцето му, лудо да пламне,
цветето ми от косите дръзко да открадне.
Бял копнеж по мене мир да не му дава,
да ме люби в жарки нощи страстно до забрава,
да изпие горчивото от тъжните ми дни,
и безоблачно, ново небе, да ми подари.
В бял нестинарски танц двама да изгорим,
от пепелта черна, бели да се преродим,
на Амур стрелите в сбъднати криле да вградим,
и на греха бял, слънчев олтар да сътворим.
------
Като гръм от небето идва любовта,
пробожда тя със вълшебната си игла,
във разума по правило не вярва тя,
да отварят нежно очите на деня
и дръпнат завесата на нощта -
там Купидон и Афродита се любуват на
на тържествената им свобода.
И ако някой ден посоката им се измени,
то било е само и единствено за това,
че звездите не ходят по земята,
а боговете проговарят:
- Да се разлеят в божествено вино
и дочакат близко сърце
от далечен рай да възкръсне
и вълшебна тръпка в заря
от любовни трепети
като есенни листа
да се разпръсне.
------
Пропуснали
мига
на откровение,
с пречупени
стебла
гребем
лъчи
и вярваме,
че можем
да прогледнем,
дори
да нямаме
очи...
------------
Аз говоря с пространството,
плуват кристали-надежда -
има път от звезди осветен,
той до безкрая отвежда.
И шепти за безсмъртие с глас
от сълзи теменужени -
за невидими мисли,
оценени с присъди заслужени.
----------------
Тръгвам си тихо с дъжда.
Мъгла се спуска след стъпките.
Сънено - бяла. Твоето "Да!"
"Остани?!" И изтръпване...

В този град съм отново. Отново
завръщане. Какво ли да сторя?!
Не искам забравяне! Не мога,
като дъжд с дъжда да говоря...

Над реката синее се буря.
Дунав мост е потънал във пръски,
а в душата живот прекатурен...
Хоризонтът в очите е дръзки!

Да летиш. Да се връщаш. Да любиш.
Да забравяш. Да губиш адреси.
Щом се скитникът нейде изгуби,
в лабиринта от дъжд - нежна песен...
-------------
Тя е плътна...
Толкова плътна,
колкото може да бъде
без гласа ти и теб...
Тя е тиха...
Толкова тиха,
колкото може да бъде
без спомен за изгрев...
Тя е глуха...
Толкова глуха,
колкото може да бъде
без вик на птици...
Тъгата...
Тя е това,
което остана
след завоя
от теб...
И пое към безкрая...
... За да те търси...
... там...
... сред звездите
и зова на новите утрини...

-----------------
Сега имам любовта ни буйна,
пламтяща, космическа същност.
Пулсът й е искра за живот.
Усещаш ли как тя е навсякъде?
В светлия изгрев над морето,
в топлия дъх на нощта,
в огнения залез зад върховете,
в песента на всяка птица.
-----------------
Живота ми изпълни с много радост,
многоцветно пъстра е - като дъга.
И с теб опитах всяка сладост,
изгряваш както слънце след дъжда.
-------------
Червеното поле на крилата и твърди,
обхващат с мах два свята прегърнати,
а черните точки са цели с пълни гърди,
извикани и в смисъл самите превърнати.

Звездите, звездите са истинска тайна,
която открива човекът по-малко днес,
калинката литва в небето твое омайно
и всички мечти за полет взимат превес!
-----------------
На бяла пейка в парка
седи момиче в тъмно облекло.
Сама, сред зелена пролет и
с крачета боси в свежата трева...
Очите и са вперени високо в синевата
над града, над шума, над суетата,
и бяло облаче някъде над планината
се оглежда в тези две небесно сини езера…
--------------
Струи от изток светлина.
Небето побелява.
С усмивка
ражда се денят.
И тръгва по Земята.

А тя, със сънени очи
към слънцето пак тича.
Откъсва снопче от лъчи.
В косите си го вплита.
------------------
огледалото е…

като брод
към страховете…
и към времето
преплело се в косите
ти ли си
стаената ми съвест
и размива ли се
образът с водите

на…

избрулената
от годините
нетленност…

чашата е…

пълна или празна…

с отпечатък
от изпити страхове

и пречупена е в нея
тишината…

бар…

смърди
на грехове…

а леглото…

като пристан е
и временна постеля
спим…

сънувайки съня…

и заспиваме
изгубили навеки
себе си
сред вечна суета…

и вратата е…

причината
да сме самотни

затворим ли я...
влизат страхове
отворим ли я...
пазим се от всичко...

градим неверие
във чужди светове…
---------------
Душата ми копнее за простор,
а свързана е здраво със земята.
Тя взира се в небесния ефир,
но някак си подрязани крилата са.

А иска u се в миг да полети
като орела волен и свободен,
високо над земята да кръжи
и да усети ласката на повея.

Окъпана от слънчеви лъчи
високо на скалите да притихне,
оттам да рее поглед, да се възхити
на Земята ни безбрежна, необятна.
-----

Смисъл

Да бъдеш или не?
Какво по-точно?
Геройски силен, смел.

Да имаш или не?
Не е порочно, да си поставиш ти
идея, цел.

Къде отиваш? Откъде се връщаш?
Светът е тъй безкраен кръговрат.
Вървиш напред, а утре се обръщаш.
И гледаш със тъга назад.

Пропуснал си да бъдеш себе си.
Да следваш свойте собствени мечти.
И гледайки се в огледалото,
не виждаш своите очи.

А смисъл във живота всъщност няма.
Живей по свойте правила.
Не си мисли, че ще е драма,
ако те няма тук, сега.

Мечтите следвай, целите си постигни.
Бъди това, което искаш.
Дори когато слънце не блести,
ти не оставяй своя смисъл.

Животът днес е тук, а утре - не.
И най-добре го изживей сега.
Преплувай свойто собствено море
и ни помахай от брега.

И намери ти свойта красота.
Бъди нещастен и щастлив.
Каквото и да правиш,
се чувствай жив.
----
Безброй звезди ли пак ще се покажат
в нощта, настъпваща се в края на деня?
Дали душите пак ще замечтаят,
или ще се отпуснат във съня?

А там, в безкрая, има и душица,
в която грее мъничка звезда...
макар невидима, дори във тъмнината,
изгрява тя, но само с любовта.
--------
Не зелените, бели пенливи
вълни,
златокосият плаж ме
пленява.
Песъчинките - остроигриви
искри -
засияват сред луда
забава.

И от толкова светли и слети
съдби,
озарен от спокойната
вечност,
над душата ми грее, танцува,
и... бди
стръкче бодлива...
човечност...
=============
С тъмни бои оцветява нощта.
Всеки миг ражда звук.
И угасва.
Пада сянка на птица.
Уморени крила.
Пожълтелият спомен израства.
И разплитат посоките
тънка нишка докрай.
Бърза ручей към своята гибел.
Полумесецът плаче,
изострил снага
и възмездие сякаш излива.
Аз заспивам.
Но нека в най-разделния час,
щом дъхът ми лети с пеперуди,
да прошепне нощта

с твоя глас. Този глас
от смъртта,
може би, ще ме буди.
============
Кажи ми, че не мога да обичам.
Излъжи ме, че не мога да горя.
Не искам да съм малко птиче,
а орел красив с разперени крила.

Кажи ми, че от мене нямаш нужда.
Излъжи ме, че без мен ще си добре.
Не искам да съм лев във портмонето,
а пачки в сейфа, струпани по две.

Напиши историята ми отново.
Не искам да съм малка и добра.
Този път ще бъда огън,
властна, истинска жена.

Остави ми нещо много малко,
да подсказва за онези времена -

тогава бях играчка, а сега съм пумпал.
Около мен върти се сам света.
===========
Стоя пред теб, облечена във рокля от сатен.
От красотата моя тази нощ си запленен.
Очите ти тъй лакомо във мен се взират.
Желания от плам от тях извират

Във погледа ти виждам в този миг промяна.
Усещам колко съм желана.
Това ме истински възбужда
и бавно смъквам роклята до кръста.

А ти не спираш да ме наблюдаваш.
Не ме докосваш, а с очи ме галиш.
Редуваш в ласките си нежност, страст,
а аз те следвам във вълшебния ни танц.

Стоим със тебе неподвижни.
За нас наоколо не съществува нищо.
В очите ни до самозабрава,
танцуват страст и огън, и жарава.
=================
Като на шега, смешното и тъжното държат се за ръка...
Като на шега, устните сълзи изпиват на разлъка...
Усмивките си със сълзи ние раздаваме,
а сълзите с усмивки ние заличаваме...

Като на шега, животът романтично хубав е...
Като на шега, смъртта трагична - тя като живота е...
Старият парфюм нови помисли поражда,
новият - пропасти около нас прегражда...

Като на шега, сама заспиваш в сладостта...
Като на шега, умората донесла радостта...
Радостта да бъдеш с някой мил чаровен господин,
господинът дето мислеше, че е единствен той - един...
===========
Цветът на утрото е като стар ликьор –
две капки злато с кехлибарена мъгла,
от вчера вестник, чаша и кибрит,
моливи, незапалена лула. . .
Лула ли казах, не е ли Луна ?
Морето тихо гъделичка ми петите
солено ме ощипва сутринта,
дори се мъчи да ми пръсне във очите,
две капки с мидени целувки,
бродирани в букет от водорасли,
от риба люспа /мисля, че е златна/.
Морето се надява да порасна...
Какво ми трябва в утрин като тая?
/съвсем изключвам синьото небе/
Най-просто – пристан, слънце, лодка
и устни с мирис на кафе..
==========
Ти беше слънчево лято,
ти беше слънце за света,
ти беше приказка, която
уви не успях да прочета...
В кратък спомен ме завари,
уви дори не ме съзря,
когато през счупени дувари,
аз твойта снимка ще държа.
Сега е само спомен, ти замина
остави ме да гасна във нощта,
но знам ще бъде в приказна градина
ръце преплели мълчаливо сутринта.
=========
Едни очи, една усмивка,
замислен поглед - мълчалив,
Едно сърце, една възишка,
небрежен поглед - горделив
=======
От рибите се учих да говоря...
Понякога, но много тихо.
Когато ме заливаха водите…

Заради хората се учих да летя
За да ги виждам отвисоко.
Но не да съдя за вина...

От птиците научих се да ходя.
Краката ме боляха.
… сякаш корени.

Заради вятъра научих се да тичам.
За да го стигна.
Не съм онуй ти вятърничаво момиче.

А от морето си откраднах обич.
Много обич...
Безбрежно, за да мога да обичам.
==========
Дърветата се вричат във дъжда,
а той самотно клоните им гали,
най-пълните си капки нераздал
на жадното във корените стари.

От къщите - невиждащи очи
протягат се лениво към безкрая,
а светлото в ръцете им мълчи
и топлото в душите им догаря.

И въпреки тъгата и умората
на времето в забързаните дни,
да вярвам още мога в хората,
дори да продължава да вали...
=========
С широка прегръдка те стигам през куп разстояния.
Протягам ръце през морета, преливащи в мен,
когато луната, препълнена с тежки мълчания,
разяжда съня ми с отрова и той, разкривен,

докретал до утрото, търси на светло следите ти.
Не зная ти кой си, но виждам как идваш към мен -
защото и ти ме прегръщаш. В браздите на дните ти
засявам по мъничко обич - за всеки твой ден.

Така, отдалече, прехвърлила сто географии,
аз ясно те виждам - не лъжат ли мойте очи?...
Прекрачваш накуп всички мои до днес биографии
и смигваш в окото на малкото идващи дни.

И скривам потайно в хастара на всяко послание
мечта за целуване в буйната цъфнала ръж.
Но ти да не знаеш, защото през сто покаяния
ръжта ще прегазиш със стъпки на истински мъж.

А истински длани едва ли прегръщат моретата...
И истински поглед дали ще износи сълза...
Или ще се рони на тежкия сън по кьошетата
след нас прегоряла, нецъфнала още, ръжта...

Така да ме имаш - през всички безброй разстояния!
Едва ли е нужно и друго - пази ме в мечти.
Очите ми, дланите, устните - пращай в изгнание...
Насън ме прегръщай. А после сънят да мълчи!
=========
Любовта не струва нищо.
Затова е скъпа.
Не може цена да има
Любовта, с която ражда
всеки плод земята;
Водата,
която утолява твойта жажда;
цветето за мен…
=========
Гледаш в далечен бряг.
Поредна ивица силуета ти чертае.
Изписваш името на
принцесата със златните коси по пясъка,
който съпровожда самотата на дните ти.
Гледаш в далечен бряг
изгревите и залезите лазурни.
Посрещаш утрото и нощта
с мечтата да доплуваш
до принцесата със златните коси
и вградиш непримирими целувки
в алените й устни.
На далечен бряг
в бутилка пускаш писмо
и изплакваш пред кея,
утихнал нощем - с вплетени ръце
в молитва - горещите си сълзи.
Очите ти се молят на Луната,
вгледала се в черните ти очи,
Слънцето да осветли
непростимото помежду ни!
=======
Художнико, да беше ме познавал,
когато бях дете и нямах нищо,
а всеки ден по нещичко раздавах
и всеки ден в сърцето си разнищвах

най-простички надежди и събития.
Когато падах, ала всяка рана
за мене беше мъничко откритие
и болката геройски бе презряна.

Да беше ме видял, когато можех
по сто пъти на ден да се усмихвам,
а вечер, щом глава за сън положа,
в съня си без въпроси да притихвам...

Ако тогава ме познаваше наистина -
преди страха от болки и контузии,
би плакал днес отчаяно, неистово
за мене, рисувачо на илюзии!
========
Ти идваш отново на пристана мой,
със изгрева златен на знойното лято,
донесъл със себе си чакан покой,
във песните звънки на пърхащо ято.

Заровил следите на минал сезон,
по нови пътеки със мене поемаш.
В сърцето ми - песен от стар грамофон
запява. И тихо със него подемаш.

Разрошил вълните, проврял се край тях -
отскачаш. И в моето тяло се спираш.
Рисуваш с ръцете по мене без жал,
а после в очите ми нежно се скриваш.

И спомени стари разхвърляш - без ред,
когато и двамата щурави бяхме,
когато препускахме лудо напред,
и огнени залези с тебе крадяхме.

Когато дъгата рисувахме в нас,
със цвят от дъждовните стъклени пръски,
а после - измокрени, губехме глас,
потънали в слънчеви топли целувки.

Щастлива съм днес, че отново си с мен,
че нашата обич морето ще проси.
Отново ще пееме онзи рефрен
от старата песен, притичвайки боси.
===========
По кожата ми бавно плъзват лудости.
Настръхват побеснелите очи.
От всяка ласка сътворявам чудности.
Показвам точно как да се мълчи.
А талията ми танцува блусово...
Пулсът изпод ноктите крещи...
Протягам устни, сочни и нахъсани
към рамото ти... Няма да боли...
Разпръсвам се по всички кулоари,
които съществуват вътре в теб
и щом дванайсет през нощта удари,
ще тръгна валсово със ветровете.
Не, нямам право да остана дълго.
Танцувай с мен! Сега ме прегърни!
Аз имам много неплатени дългове...
Със теб изплащам късните мечти.
По кожата ми бавно плъзват лудости.
И нека да е страст! И да боли!
Когато пак се срещнем - нацелувай ме!
Но днес е вече късно. Остави...
=============
Любовта ми се роди,
във сърцето да пребъде.
До последния ми дъх,
до последната въздишка.
Връщането не е път,
а е прошка от Всевишния.
Ще изтлее тя у мен,
като сила, упование.
Нека! Всеки божи ден
ме изпълва със желание
за живот...
=========
То има красиви очи,
от които не бликат лъжи...
Кучето е по-достойно от човека,
ако става въпрос за приятелство и утеха!
===========
Когато искаш да летиш,
първо трябва да повярваш.
Крилата да си залепиш
и сетивата да зарадваш.

А после да качиш скала,
висока, стръмна и дълбока.
Простор да имаш след това,
размахът за да е на воля.

Да скочиш смело, без вина,
а вярата да е в очите,
че можеш даже без крила
да полетиш, но... към мечтите.
==========
Премина през тайгата бяла,
през чистия ми,
недокоснат сняг...
Мечтите си така бях наваляла,
че бе затрупан моя праг.
А ти дойде
и ме целуна...
по мислите,
по утринната ми звезда
и в девет изгрева за мен изплува
най-чистата,
снежна
дъга.

Танцувах в стъпките ти
танца на мечтите си,
край огъня от твоите очи,
шаманка дива,
гола под звездите ти,
събличах бавно трите ти души.

От първата
направих си постеля,
където любовта ти да лежи,
а втората
направо я разстрелях
и после ти от нея бавно пи!
На третата
и сложих моето име
и тя във мене заживя,
сега и двете в теб кипиме,
а ти живееш
за Една.
===============
Балканът е отворил свойта пазва.
Тя в шепата си теб е приютила.
Чрез тебе свойта приказка разказва
за битки люти и за мъжка сила.

Когато сипвал Господ по земята
неземна хубост, красота омайна,
над теб се е развързала торбата
и разпиляла най-прекрасна тайна -

скали високи, мушнали небето,
гори зелени, грабнали сърцето,
вода-сълзица, облак ненагледен.
О, Тетевен, стоя пред теб приведен.

От стих изящен по си поетичен,
горeн, строен отново, с дух различен
от градовете, твоите събратя.
А твоят дух - това е свободата.
==========
Колкото и променена да изглеждам,
аз съм същата, каквато бях преди -
все още теменужките отглеждам,
които ти с любов ми подари.
Все още боса по полята тичам,
все още следвам старите мечти!
Не спрях и люляк да обичам,
в дъха си още имам момини сълзи.
В сърцето ми е разцъфнало лалето,
откраднато от чудната градина.
В душата ми живей детето,
рисуващо дъгата в приказна картина.
В очите още имам старинен кехлибар,
в косите нося свежест на разцъфнал полски бряст...
В душата още пазя спомена ни стар -
за полята, планините и за любовната ни страст.
===========
Не се побирам в тази тясна кожа.
Почти е като ден без край. С начало,
повярвало, че и без слънце може
сърцето да се съхрани все бяло.

Не се помолих, ни смирих напразно.
Шамарите ми бяха твърде нужни
да падам в ниското, но да не лазя.
Шамари днес да искаш – свои, чужди...

Почти са равни с ласките – от длан са.
(Зависят все от гледната ни точка)
Какво пък – много важно, че си паднал!...
Но падаш ли да има две посоки -

обратно горе. В ниското не става
да полетиш, крилете да разтвориш.
Почти е като да си крал без слава,
а той е всичко, но не е история.

И затова е тясна тази кожа.
Омръзна ми от дните като без-дни,
от всеки мним приятел разтревожен,
от камъка в дланта на просяк беден.

Не се побирам. Затова съм горе -
да гледам птиците. Дори да падам.
Не се помолих. С бога вечно споря.
Но имам обичта му. За награда.
==============
Дойдох на тази земя,

разлюляна от

устремност,

да си откъсна

зрънцето кураж,

за да бъда силна,

злото да посрещна,

защото зная,

в този свят има място

и за теб, и за мен,

вода и хляб

и за теб, и за мен.

Ослепих очите си,

дрехите ми овехтяха,

да се взирам

в хлъзгавия мрак -

но свикнала съм

да посрещам изгрев,

забраден със мъгли.

Имам още време

да дам искри

от моето сърце,

звездите да се разгорят -

да се разискри

моето огнище.

Луда и дръзка магия!

Дайте и път!

Тогава вечерите ми,

на мрак обречени

от тъмното,

ще светнат!

Тази нощ

в планинския

ручей

луната

се

разтвори!
=============

"Сенките на нашите непростени грехове"

Над разпилените във гроба общ нозе
капаните поставя ловецът на сълзи,
с наслада къса крехките криле
на давещи се в блатото души -
обезумели призраци под мрачния покров,
чиито писък е последен зов.

Райските илюзии в главите ни горят,
сред пламъците губим се и ние,
сърцата спират да туптят,
започват сенките да вият -
омайващите гласове на бездната от грехове...

Оказва се, че всичко, що е писано, е верно,
че непокорните отвеждат на разстрел,
а след разстрела - само пепел черна
вятърът в нощта подел...
================
Заслушай се във ромона дъждовен,
нашепващ тихо мокрите си тайни
и в песента на капките греховна,
и в шепота на нощите омайни.
============
Пролетта дойде мрачна и дъждовна,
понесла мъката на своите криле.
Приближи се, постави я пред мен.
и каза ми: ”Реши сега - накъде.”
-=========
Тази нощ прозорецът ти бял
ми прати плах и нежен, таен зов,
приказка аз бях ти обещал,
За път и цел, мечта... и за любов.
============
Животът не е спирка. Няма гари
и няма как да се снабдиш с билет.
Животът – най-ценният подарък –
една възможност, шанс или късмет.

Усещаш ли го? Крие се във дните -
забързан, енергичен и сякаш е от път.
Животът е началото и края – всичко –
един измамлив, труден кръстопът.

Успееш ли да го приклещиш в длани,
не го изпускай, хич не го жали!
Живей сега, напук на всички драми,
за да може истински и той да те цени!

Животът не е спирка. Няма гари,
и няма как да се снабдиш с билет.
Животът – най-ценният подарък –
една възможност, за да си човек!
===========
Ручей ромоли -
вода, кристално чиста.
Покой, забрава.
Душата ми пречиства.
Политам окрилена
===============
ДЕЛФИН И АКУЛА

Един делфин, тъй както плувал,
видял срещу акула бяла.
Отдавна искал да общуват
и тук възможност се отдала.
Приближил до нея смело,
та нали я своя считал,
а това не го подвело
и учтиво той запитал:
– Здравей, могъща и велика,
прощавай, че навирам нос,
но любопитството ме тика
да ти задам един въпрос?
– Задавай бързо, че ловувам,
а в този край тюлени няма!
– Защо, се чудя и умувам,
когато сродници сме двама,
от теб се хората страхуват
и искат все да те убият,
а пък на мене се любуват
и щом ме видят, се не крият?
– Защото аз не се подмазвам,
не се лигавя, не играя,
а зъби яростно показвам –
нападам, хапя, ям – до края.
================
Зора. Денят е още жажда.
Тепърва в хиляди очи,
той от росата ще се ражда
и като сън ще се топи.

Дете. Светът е още жажда.
Тепърва в хиляди съдби,
той в труд и мъка ще се ражда
и на сълзи ще се топи.

Живот. Човек е още - жажда.
Тепърва в тъмните души,
искра ще се самозаражда
и времето ще я гаси.

Но безпощадно се вселява
във клетките ни онова,
което мигом утолява
душа, и ум, и сетива...
=============
Искам да полетя, да се рея
във въздуха с вечността...
Днес ще захвърля всички
принципи и ще последвам
любовта, защото
само тя може да ме накара
в небето от мечтите да полетя...
Също така вярвам и в чудеса,
да, всеки ден се случват, вярвай
и ти в това, защото е така...
==========
Нагазил кантариона неспокойно,
стоеше прав и гледаше далеко,
а птиците в далечината пойни,
с крилата си в студеното потрепкваха.
Свали си тихо сламената шапка
и тичаше, от мравките налазен,
но нито и за миг не бе очаквал,
че там ще срещне под липите тази,
която той обичаше неистово,
и не повярва, че я е открил,
но всичко тази нощ си беше истинско
и тъжно, че от себе си я скри.
И помисли си за птиците отново,
до днес гледащ ги само през прозореца,
но фризовете счупи му с оловото,
което бе във тях и се престори:
на птица със единствена идея,
от оковите-живот да се изхлузи,
и полетът му бе като на феите,
какъв ти полет, то си беше музика...
=========
Земята се върти и с това променя човешката душа.
===========
Gracias a la vida
que me ha dado tanto...

Жива съм! Жива и будна, летя!
Крилете ми бели са, снежни, искрящи!
От облаци крехки кули градя,
звездите докосвам, тъй ярко блестящи.

Жива съм! Жива, избухвам, горя!
В пламък се раждам, в пламък копнея!
Феникс излюпен съм от пепелта,
в лицето на Мрачната Нощ аз се смея.

Жива съм! Жива, изтичам, валя!
Разплаквам от радост сърца от стомана!
С реки се надбягвам, с моретата спя,
и ручей съм буен, и капчица няма.

Жива съм! Пулс съм на Майка Земя!
От моята гръд планините изникват!
И черната пръст съм, и горски листак,
и хората смъртни мен първо обикват.

Жива съм! Пурпурна кръв във плътта,
розови устни танцуват от смях.
И горда пристъпвам - щастлива жена!
С нежно лице и със силна душа.

Жива съм! Виждам го, чувствам го, знам!
И бъдно, и минало вплитам в съдба!
Пълна със знания, светъл съм храм.
Отдавна родих се - преди вечността.

Жива съм! Сянка и слънце, и мрак.
Вселена безкрайна съм, пълна с живот.
И ти ще си жив, защото сега
пред те се откривам: Аз съм Любов!
Зъби, остри като ножове,
се впиват в кожата.
Чувствам болка сладка,
нежно опиянение.
И насладата ми кратка
за човечеството е сломеност.

Жаждата ти е неутолена,
искаш още.
Смъртта ми ще е извинена,
аз ти давам прошка.

Как да мразиш
тези очи топазни?
Красотата им да изразиш,
завистливо тя те дразни.
Беден рибар губи мрежа в морето
Случват се често такива неща
Със заем я купи с ръка на сърцето
След улова да си плати
обеща

Морето обаче си мислеше друго
Отдавна флиртуваше с тази луна
Която уж беше в него но чудо
Бе по нависоко от всяка
вълна

А в мрежата пее самата надежда
Да кротнеш копнеж и да сбъднеш мечта
Морето рибарска надежда поглежда
И взе я да хване луната
в нощта

Луната заплака и тя го желае
Красивото синьо дълбоко море
От крадени сънища стълби чертае
но как да се слеят вода
и небе

Пак пробва морето Пак малко не стигна
Не е било писано точно сега
Останал без мрежа рибарят премигна
Цигара запали и махна
с ръка

Дори и да бие сърцето тревожно
в душата му истина чиста остана
Да бъде макар и до смърт невъзможно
щом можеш обичай
Друго няма.
==========