ПРИКАЗКА ЗА СКАЛАТА И ЦВЕТЕТО

НА ВСИЧКИ МОИ ПРИЯТЕЛИ
ПОСВЕЩАВАМ С ЛЮБОВ


Стоеше си една скала съвсем самотна в една Велика планина. Стоеше си скалата от милиони години сама и не защото наоколо нямаше други скали. Напротив, имаше много като нея, но всички бяха толкова заети със собствените си мисли, че дори не поглеждаха какво става с другите около тях. Така минаваше времето. През пролетта Слънцето огряваше снега и бистри ручеи с тих ромон се плъзгаха надолу към равнината. Но скалите не им обръщаха внимание, защото знаеха, че снегът ще се стопи и ручеите ще си отидат, ала техните каменни тела ще си останат тук и завинаги. През лятото Слънцето загряваше скалите, те пукаха от жегата, но не се оплакваха, защото бяха сигурни, че лятото ще отмине и те пак ще си бъдат тук, големи и непоклатими. Когато дойдеше есента вятърът довяваше отнейде сухи листа и клонки, блъскаше ги с вой върху скалите и ги скътваше около тях като мека постеля. През зимата идваше снегът и обличаше земята в бяло одеяние до следващата пролет. После всичко се повтаряше в един безконечен кръговрат ….
В един пролетен ден скалата чу тъничко гласче:
- Може ли да остана при теб?
Скалата погледна наоколо и нищо не видя.
- Къде си? – попита тя невидимия глас.
- Тук съм до тебе. .
- Не те виждам и не ме интересува дали си тук или те няма – рече скалата.
- Добре – натъжи се гласчето – но все пак ми разреши да остана с теб, защото идвам отдалеко и съм съвсем самичко.
- Прави каквото искаш – равнодушно каза скалата и важно изпъна снага.
Гласчето утихна и повече звук не издаде….
Така измина месец. А в една ранна утрин Слънцето изгря и с почуда видя, че до скалата се е появило малко лилаво цвете.
–Виж кой ти е дошъл на гости! – рече Слънцето и плъзна гальовен лъч към подножието на скалата.
- Никого не съм канила – отвърна тя без дори да погледне.
Цветето наведе глава и нищичко не продума. Но когато падна нощта тихичко заплака, по крехките му листенца се плъзнаха капчици роса..
На сутринта скалата се огледа в близкото езеро, видя гордата си осанка и се усмихна доволно, както само скалите умеят да се усмихват. И в този миг тя забеляза там долу до себе си нещо мъничко и красиво, което люшкаше главица наляво надясно сякаш танцуваше с вятъра.
- Ти кой си? - попита скалата.
- Не зная, никой не ми е казвал кой съм..
Скалата позна тънкия гласец и разбра, че нещо беше се случило – невидимият доскоро глас се беше превърнал в красиво цвете. Една искра пропука в каменната гръд на скалата, но тя се направи, че нищо не е усетила. Нали е скала и такива неща не можеха да я развълнуват…Но дали беше така?
Веднъж мрачни облаци забулиха небето, едри капки дъжд заплющяха върху земята и скалите, буйни потоци вода се заблъскаха наоколо. Цветето с всички сили се притискаше към скалата, търсейки помощ и спасение…
И тогава скалата направи нещо без сама да разбере. Тя застана срещу стихията и с тялото си спря унищожителната и мощ, прикривайки изплашеното цвете.
Големите са винаги великодушни…После всичко утихна...
-Благодаря! – чу скалата.
На нея никой никога не беше и казвал тази думичка и това я накара отново да потръпне и да погледне с други очи надолу към онова крехко лилаво изящество, което доверчиво протягаше клонки към каменната и снага.
-Искаш ли да помълчим? – каза скалата, защото не знаеше какво друго да стори.
-Добре – съгласи се веднага цветето, макар че доста време бяха мълчали...
Те стояха дълго и нищичко не си казаха…И най-сетне скалата не издържа:
-Искаш ли да ти разкажа за себе си?-
- Да! – искрено се зарадва цветето – Никой никога не ми е разказвал за себе си.
А скалата си помисли, че тя също никога на никого не беше разказвала, защото никога не беше имала някого до себе си, който да я изслуша. И тя започна да говори. В думите и имаше много мъдрост, в тях прозираше безкрайността, от която идваше. Тя разказваше за отминали години, за други светове и планети, които незнайно защо наричаше свои близки роднини…Цветето слушаше и не всичко разбираше…
- Аз не мога да говоря толкова мъдро като тебе – каза то – Но ми е много приятно, че съм до теб и ти ми говориш за себе си.
„Колко е хубаво, когато има кой да те слуша – помисли си скалата –
Как не съм го разбрала толкова години”.
- Искаш ли и ти нещичко да ми разкажеш?
За първи път тя помоли някого за нещо.
- Добре! – щастливо се усмихна цветето – Но дали ще ти бъде интересно на тебе, мъдрата скала?
И заразказва цветето за най-обикновените, но толкова красиви неща, за пъстрите поляни там в полето, за ароматните треви и билки, за лекокрилите пеперуди, за веселото чуруликане на птиците. Скалата слушаше, беше и толкова приятно да чува гласа на малкия си приятел. А тя вече беше сигурна, че има до себе си истински приятел. Нищо, че е толкова малък на ръст и години.Приятелите са винаги големи…
Така измина лятото, дойде есента, падна първият голям сняг. Всичко изчезна под дебелата бяла завивка.
– Къде си? – питаше скалата, но никой не и отговаряше – Нима си отиде? Недей! Беше толкова хубаво с теб!
Едва сега скалата усети с разбитото си сърце, че загубвайки гордата си самота, тя беше намерила истински приятел. Никой не знае какво печели, когато губи…Но нима беше си отишъл малкият и приятел? С каменната си душа тя всеки ден очакваше нещо да се случи и нейното цветенце да се завърне…
И то дойде. В една пролетна утрин познатото гласче каза простичко:
- Добро утро! Ти мисли ли за мен? Искаш ли да си говорим?
Скалата едва не подскочи от радост.
- Ти се завърна! Ти се завърна! – повтаряше едно и също тя.
Макар и мъдра, тя беше останала без думи от вълнение. За какво ти е мъдростта ако няма с кого да я споделиш?...И те отново бяха заедно, говореха си тихичко, смееха се над себе си, радваха се, че ги има, че съществуват във времето и пространството….А когато отново дойде зимата и цветето си тръгна, скалата вече не се тревожеше и не страдаше, защото знаеше, че макар да не го вижда, нейният приятел е там някъде и в един прекрасен пролетен ден той отново ще се появи с веселото си гласче. И скалата беше щастлива! Нали затова са приятелите? Да идват , да ти носят радост, да си отиват, да си мислиш за тях и тайно да се надяваш да се върнат, да отнемат самотата ти, да те изслушат и когато не им се слуша, да се смеят с теб и да бъдат тъжни, да споделят малките ти тайни, да мечтаят за безкрая и за онзи неизбежен кръговрат на природата… И дори да помълчат заедно с теб.

Антония Атанасова