Войнът

Войнът на Пътя застана,

сам, на кръста катана,

мечът от бяла стомана,

в мрака е изкована.

Въздъхна, коляно подви,

цвете до сърцето скри,

бяла роза - чиста душа,

той закрачи във нощта.

Забравил всяка суета,

следва своята звезда,

макар и често в самота

е по Пътя на честта.

*

И кротко каза Той:

"Прав единствено е ъгълът,

наречен с име "Доброта".

По вертикала отвисоко

от този ъгъл можеш само

да познаеш Любовта."

Те криво Го разбраха,

но бързо две дървета

под ъгъл прав на кръст сковаха

и го разпънаха на тях.

*

Да се връщам ли в минали моменти,

усмивки и сълзи да запазя,

от стари спомени конфети

в ръцете си да пазя...

Мъдро ли е?

Да слушам ли музика красива,

в мечти да се унеса,

на моменти лекичко игрива

върху нотите да се понеса...

Мъдро ли е?

Да гледам ли в хорските очи,

виждайки радост и тъга,

там, където са скрити всичките мечти

и една сълза, не винаги сама...

Мъдро ли е?

*

Безумна лудост въглени разстила,

часовникът скимти забравил своя ход,

нощта зловеща бавно се разлива

и дави монотонния живот.

Злокобно самотата се прокрадва,

блъска се в антените страха,

а лицемерието весело разказва

за нечия открадната мечта.

Горчива страст във мислите прозира.

Пада мъртва любовта.

И някой безвъзвратно си отива,

забравил да дочака утринта...

*

Всеки път, когато се загледаш в необята на небето,

знай, че някъде там съм и аз.

Всеки път, когато понечиш да откъснеш цвете,

знай, че негова душа съм аз.

Всеки път, когато чуеш песента на птиците,

знай, че сред тях съм аз!

Всеки път, когато чуеш шепота на вятъра,

знай, че с него летя и аз.

Всеки път, когато ти се усмихне морето,

знай, че ти се усмихвам и аз.

Всеки път, когато отправиш поглед

към звездите, знай, че сред тях съм аз.

Всеки път, когато се устремиш към мечтите,

знай, че като малък ангел сред тях съм аз!

*

Позволи ми да се влюбя -

в очите, във ръцете ти, във теб.

Позволи ми да се влюбя -

във твойта нежност, в твойте думи, в теб.

Позволи ми да се влюбя -

не в слънцето, не в вятъра, а в теб.

Позволи ми да се влюбя,

но не в звездите и луната, а във теб.

Позволи ми да се влюбя до полуда,

открила нежност в две очи.

Позволи ми да се влюбя до полуда,

открила топлината в две ръце,

открила теб във утрото на този ден,

докоснала твоята нежност във нощта.

Позволи да помилваш лицето ми.

Позволи да докоснеш сърцето ми.

Позволи ми да бъда твоя сега!

Позволи ми - аз не мога да го спра!

*

Под стъпките ти скърца есента,

а вятърът в косите ти прелита

с ухание на тиха самота,

посреща те денят и те помита.

Пълзят мечти във всякакви посоки

и мислите накъсано ги следват -

поглеждаш в миг през рамо... отвисоко

и всичко сякаш дребно е, безследно.

А слънцето в очите ти танцува

и птиците нашепват обещания,

листата чудни приказки рисуват,

вещаят нощ на чудни предсказания.

*

Желая цвят, искам образ,

за да мога да творя.

Помогни ми, утро,

подкрепи ме, ден,

за да открия най-доброто,

създадено за мен.

Какво да правя като

вдъхновението награби ме сега?

Пак въпроси, а отговорът е

в моята усмивка и в моята сълза.

Искам извинение, защото

това е гласът на моята душа.

Повтарям ли се пак, извинявам се -

просто така по-малко притеснявам се.

Мисълта ми гладко си върви,

а химикалът направо се взриви.

Това съм аз, това е важното.

Че поривът във мен спира,

не натрапва се, а безгрижно

си реди... че дори може и да полети...

*

Доброта сияе от лицето ти.

Единствената ми приятелка си ти.

Сълзи нека не се стичат по лицето ти.

Истинската любов да стопли сърцето ти.

Самотата от теб далече да стои.

Лалета да красят пътя ти.

Ангели да бдят над съня ти.

Весел да е всеки ден и със сбъднати мечти.

А сега прегръдки от мене приеми.

*

Алекс:

Сигнал през океани се носи,

ще събуди ли страстни мечти

и задава горещи въпроси -

ще го чуеш ли някога ти?...

Таня:

Сигналите са твоята стихия,

дихание - разтапящо метал,

ще бъдеш дявол и месия,

а аз към Рая - бял портал!...

Таня:

Сигналите са бездна неизвестна,

заслушана във твоите слова -

към звездите по пътеката отвесна,

изкачвам се - дано не съм сама!...

Алекс:

Със сигнал ще вляза в твойта стая,

доверчиво отвори ми врата

и светлината ти ще позная,

че извора е - твоята душа!...

Таня:

Сигналите са старо въплъщение,

коприва сред букет цветя,

Дон Жуан и Казанова -

черпят страст от теб сега!...

А Любовта е твоето спасение -

за миг Човек, а вечно Сатана!...

*

Нарисувай ми... перлена сълза,

нежна и жестоко смъртоносна,

съедини я с твоята пареща душа

и изпивайки я, пак да те докосна.

Нарисувай най-страстната целувка

в простреляното ми умиращо сърце,

че стъпкано е от калната обувка

на пропуснатите бясни мигове.

*

Рисувах те.

С чувства те рисувах по невидимо небе...

Чар и ласка смесих, усмивката ти да направя...

С устни очертавах нежно твоя силует...

Погледът ти... Нарисувах го замислен до забрава...

*

Мистично е чувството за самота

Чувството за голота

В този свят огромен свят жесток

И сякаш той не е съвсем широк

За моята и твоята душа в едно

Мистично е чувството

Когато си до мен в нощта

Не мога да дочакам утрото

За да чуя на славея песента

Иска ми се да изкрещя

Колко съм щастлива аз сега

*

Не ми отива есента,

по-руси са косите й от моите,

разпуснати на листопади - дълги кичури

по раменете гладки, облачни.

Очите й са влажни,

истински,

потъват в утринните локви,

понякога и пресушени от високо слънце,

по-тъмни са от моите и по-отворени.

Снагата и е тънка денем,

със късен изгрев и превалящ заник,

а нощем е безлунно дълга сякаш...

Тъгата й стои добре ,

студът я прави истински красива,

разголва нежното й деколте

до изчервяване на ябълките диви

и до настръхване на облите й хълмове,

Когато кехлибарените гроздове изпълват шията

и капят по нозете - босоногите,

завивам се във ниските й облаци,

безлична съм до нея

и безименна.

*

Трепти в килията свещта,

ала перото му не трепва.

Те спят. Той сам е във нощта

и търпеливо ни нашепва:

Историята ни е славна,

земи, победи и царства,

преди България да падне

във петвековната мъгла...

Разнасяй книгата, чети,

събуждай другите сърца!

Преписвай я и горд бъди

с юначни стари времена...

Хвърли се в битка като тях!

........................

Написал малка, тънка книга,

събуди ни един монах

и в паметта ни се издигна.

*

+ Ужасно е, нали?

- След всичките мечти...

+ ... след всичките възторзи и сълзи...

- ... след толкова жадувана любов...

+ След цялата светла надежда?

- ... Сърцето боли...

+ Но отново трепет остава!

*

Разбива се като кристална ваза в пода

поредната несбъдната мечта.

Пустота обсебва дните ми,

мрачни мисли бушуват в моята душа.

Какво съм аз -

прозрачна сянка

или поток след водопад,

изгубил вярата във себе си,

надеждата отново пак да бъде млад.

Обзета от младостта си главоломна,

кога политнах не успях да разбера...

Но днес съм поумняла и докрай усетила

РАЗПАДАНЕТО,

БОЛКАТА

И МИГЪТ СВОБОДА...

*

Тайна заключена с код от мълчание.

Натрошен седеф като в златно правило

за оцеляване.

Неразгадана и без тъга -

Тишина...

Хаотично премерена на кръстопът.

Облякла страха в сенки

от сиви делници.

Делници с мастилени петна.

`

В срутена стена,

истината гола се промъква и горчи.

Потъва в аромата ухаещ на стръв

за вечна цялост.

Воят на мислите от житейски правила -

премерени...

А ний осиротени!

`

И дъжд от тайни - тишина.

Срутена стена...

Стихия, непрестанно поливаща

капка по капка живота.

И потъваме често без смисъл

в залеза, търсейки спасителен бряг.

Вървим сякаш в друга посока...

На същия ад!

*

Неотразимо времето минава

и в него нашите светове,

минути, дни, години,

сбъднати, несбъднати мечти.

Неотразимо времето се сбъдва

в новия ни свят и ден и нощ,

като очакване в забрава

запълваме живота с нов компас.

Красиви стелят се минути -

свежи есенни листа,

като в пролет аромат от звуци

и сънена дъга в деня.

*

Ти някога стъпвал ли си върху залеза

Полуусмивката

за кратка неизбежност

*

Магията в душите,

в нас...

Докосване

и звънва струна...

Вибрато,

неочакван резонанс...

Магията, когато ме целуна...

Кръвта ми от сърцето плисна,

в главата се качu

и забушува.

Една родопска гайда писна,

понесе ме...

и още в мен я чувам...

Магията,

която си отиде -

един самотен връх,

покрит с мъгли.

Изкачвам го,

но няма да те видя,

вървя без дъх

и още ме боли.

И сянката ми

призрачна в мъглата...

огромна е...

Това е самотата.

*