Конник

Когато той беше гръм над хълмовете, селяните лежаха зад
спуснатите кепенци и сънуваха жътва. Когато беше стоманена
лавина, говедата започваха да мучат - жално, плътно - а
децата крещяха в съня си.
Той беше заметресение от копита, бронята му - тъмна
покривка от сребърни монети, откраднати от нощното небе,
когато селяните се събуждаха и в главите им се рееха
откъслеци от странни сънища. Те се втурваха към прозорците,
бутаха кепенците и широко ги разтваряха.
Той навлизаше в тесните улички и никой не виждаше очите
му зад забралото.



Когато спираше, и времето спираше. И никъде нищичко не
помръдваше.
Не бяха нито заспали, нито се бяха събудили от
последните си странни сънища - за звезди, за кръв...
Вратите скърцаха на ремъците си. Фитилите на маслените
лампи трепереха, пулсираха, после се успокояваха и започваха
да сияят равномерно.

Кметът беше облечен в нощница и торбеста шапка с
пискюли. Държеше лампата в опасна близост със снежнобелите
си бакенбарди. Отблясъкът и се въртеше в дясното му око.
Странникът не слезе от коня си. Застана пред
вратата.Държеше в ръката си непознат инструмент.

- Кой си ти, че идваш в този час?
- Аз идвам, когато си поискам - искам някой да ми
посочи път, търся онези, които бяха с мен.
Кметът погледна животното , което онзи яздеше - по-бяло
и от неговата брада, по-бяло и от сняг, от перо...
- Що за животно е това?
- Това е кон. Той е вятърът, той е постоянният рев на
прибоя, който руши скалите...
- Какво носиш?
- Меч. Той яде плът и пие кръв. Той освобождава душите
и разсича телата. Къде са спътниците ми?
- Тези твои железни дрехи, тази маска...?
- Броня и прикритие, стомана и анонимност - закрила.
Къде са спътниците ми?
- Кого търсиш и откъде идваш?
- Идвам от незнайни далечини, минах през мъглявини -
водовъртежи в звездните реки. Търся други като мен, който
идват насам. Тук трябва да се срещнем.
- Никога не съм виждал друг като теб, но има много
села на този свят. Зад онези хълмове има друго село - той
махна към далечината - ала два дни път е дотам.
- Благодаря ти човече, скоро ще стигна дотам.

Конят се дръпна назад и изцвили - ужасен звук. Гореща
вълна, по-гореща от лампата, обгърна кмета. Внезапен вихрен
полъх огъна златните стръкове трева, останали нестъпкани.
В далечината по-склоновете на хълмовете се търколи
гръм.
Конникът беше изчезнал, ала по вятъра се носеха
последните му думи:
- Погледнете тази нощ небето!
В другото село вече бяха запалили светлините - ято
събудени светулки, - когато копитата и стоманата замлъкнаха
пред вратата на най-голямата къща.
Иззад прозорците занадничаха глави и любопитни очи се
впериха в гиганта на белия кон.
Тукашният кмет - кльощав като пръта, на който се
подпираше, - издуха носа си и вдигна фенера.

- Кой си ти?
- Твърде много време вече изгубих, за да отговарям на
въпроси! Минавали ли са оттук други такива като мен?
- Да, минаха. Казаха, че ще те чакат на върха на най-
високия хълм, ей над онази равнина - и той махна към
полегатия склон който се спускаше надолу - цели три
километра ниви - и рязко спираше в основата на огромна черна
скала. Тя се издигаше като вкаменена ръка без длан,
протегната кой знае накъде.
- Двама бяха - рече кметът. - Единият носеше някакви
странни неща - като теб. А другият...- той сви рамене -
каза:
" Гледайте към небесата и точете косите си. Ще има знамение,
чудо, зов - тази нощ небето ще се срути. "
Конникът вече се беше превърнал в смътен образ,
замъглен от искрите, които излитаха под копитата на коня му.
Щом изкачи най-високият хълм над равнината, той дръпна
юздите и се обърна към ездача на черен кон.

- Къде е той? - попита.
- Още не е пристигнал.
Конникът се загледа в небето. Една звезда падна.
- Ще закъснее.
- Той никога не закъснява.
Падащата звезда не угасна. Започна да се разраства -
стана колкото чиния, колкото къща и увисна във въздуха,
издишвайки душите на слънца. Спусна се към равнината.
Голяма зелена светкавица пресече безлунното небе и
ездачът на бледозеления кон с безшумните копита спря край
тях.
- Навреме идваш.
- Винаги идвам навреме! - засмя се той - звук на коса,
под която лягат житни класове.
Корабът от Земята се приземи в равнината. Селяните го
гледаха в почуда.

Кого ли, какво ли беше довел тук? Защо ли трябваше да
точат косите си.
Четиримата конници чакаха на хълма.