Poem

Счупих го!
Ще се запитате -“кое”?
Огледалото.
Но не това
във което всяка сутрин
усмихната се вглеждам
с желание за новият ми ден,
а другото -
за обратното виждане,
което все назад ме тегли
и погледа ми връща
в погрешна посока.
“Вчера” беше.
И смисъл не виждам
назад да се връщам!
Предпочитам
да гледам напред!
А защо не и нагоре, а?
*

Някога в училище
в часовете по физика
учителката ни говореше за резонанс.
Малка ли бях или просто разсяна,
но нищо от урока не разбрах.
Годините минаваха.
А думичката “резонанс”
стоеше си дълбоко в мен
И трябваше да дойде време
малкото момиче да порасне
и да срещне някъде някой
с някаква негова теория-
тази, която успя да извади
една думичка стара,
стара и неразбрана
сега я разбра
и не защото беше пораснала
а просто защото се получи
РЕЗОНАНС.
*

Какво би станало ако ни отнемат думите?
Тогава как ще говорим?
Тогава как ще се караме
кой е по и кой е най?
Мисля, че би било прекрасно,
ако ни отнемат думите!
Тогава ще говорим безмълвно!
А дали няма да се разбираме по-добре?
*

Дъжд вали.
Аз обичам дъжда.
Той измива душите
и....
хората.
Нека вали!
После
ще бъде чисто!
*

The Aprentice

In the urge for earthly power,
digging deep and digging hard...
In the Realm's darkest hour,
held the bridle in his hand...

With minds bright and iron will,
he wrought a sword of wirling fire
in the hearth of the atomic mill,
against a foe with hatred dire.

A faithfull sun of iron master,
his legasy he warded till the end.
The land was striken with disaster -
he got a bullet from the traitor's hand

His name in the mud was trown
and mothers scarried their offspring
with the Tyrant and his cursed Hound
and rivers of blood running...

To sunk the truth the traitors failed -
the waters mirky of the time
have passed away, leaving the facts unveiled
for the Tyrant, the Hound and who's to blame...
*

Авиамарш

Мы рождены, чтоб сказку сделать былью,
Преодолеть пространство и простор,
Нам разум дал стальные руки-крылья,
А вместо сердца - пламенный мотор.

Всё выше, выше и выше
Стремим мы полёт наших птиц,
И в каждом пропеллере дышит
Спокойствие наших границ.

П. Д. Герман
*

А някъде напред, в далечината,
прозорец светъл чака, като страж.
Това е твоя път към свободата.
Натам да тръгнеш, имаш ли кураж?

Невзрачната си крепост да напуснеш
е избор, който правиш само ти.
Съмнения в сърцето ти препускат,
а пътят е пред теб. Сама тръгни.

Не се плаши от сянката зловеща,
препречила отвора с вид свиреп.
Излез на светло. Няма да я срещнеш.
Тя не е там, а някъде във теб.
*

Тъй тиха е нощта недоизпята.
Със нежен аромат на свежо цвете,
чийто вкус светът не е усетил.
Щурецът само плахо се обажда
със песен тиха във покоя летен.

В очите ти звезди се отразяват,
видение си, нощна самовила.
В ръцете люляков букет си свила,
в косите - маргаритка засияла,
и на лице усмивка сладка, мила.

Такава красота. Такава нежност.
Кажи ми с пръсти как да те докосна...
От този свят ли си, или на гости
дошла си за минутки на земята.
Вълшебна нощ. Такава нежна нощ е.
*

Думи, много думи,
безбройни слова
и смисълът им се изгуби
сред шумна суета.

Замълчи и ми го кажи
с магията на тишината,
с поглед ми разкажи
за копнежа на душата.

Думи, много думи,
изречения, слова,
думи мъдри, думи умни,
но любовта е тишина.
*

Думи неизказани... Въпроси незададени...
Реем се в мислите си... и може би в мечтите...
Обич не липсва, но търсим самота...
*

С теб сме две искрящи слънца
на измислена млада планета
изгряващи от плаващи чудеса
с нестихващо проблясваща комета

С теб сме две сияйни лица
в ежедневната скука и суета
намиращи се с ясна прямота
разливащи нежност безчетна

С теб сме две невинни души
в астралния полет на века
намерили се в безбрежни мечти
и налучкващи пътя полека

С теб сме две кристални сълзи
от незнайна отминала мъка
разливащи се в странни размисли
и потапящи се в чужда несрета

С теб сме две туптящи сърца
на вълшебно изваяни романтики
оживели при насрещната съдба
и не можещи да разберат къде са

С теб сме две реални мечти
превзели границата на Нета
намерили се в неми странности
и почувствали всичко за човека

С теб сме две дълбоки следи
оставили диря при първа среща
усмихващи се и поели с искри
неразбиращи околните и стреса

С теб сме две ярки искри
пламнали при първи допир
изгряващи от далечни звезди
с пробляскващи вълшебени сапфири

С теб сме две неземни луни
на космично измислена планета
надничащи любопитни отстрани
светещи безспирно и непредвзето
*

Далечните ридания на вяртъра -
от там те чувам да проплакваш,
цигулките към мене бягаха...
Пробождаха с омраза тишината.
И тези арии, операта е наблизо,
чувствата като хербарий съхнат тихо,
ще литна, искам си крилете,
искам си последната молитва!

И шепотът ти искам да дочувам,
не спирай със дланта си ветровете,
фенерите на улицата запали,
искам пътят ми към теб да свети.
Там ли си? На покрива на операта?
Аз идвам, тръгнал съм отдавна,
устните ти кървави, сатенени!
Не искам да целувам хладни...

Двамата! Спомни си! Като някога!
Белязани от раждането до смърта,
ще полетиш надолу, но ръката ти...
ще стиска моята ръка!
*

Вали.
Навън вали,
а слънцето спи
и сънува птиците.
В утринта
ще изгрее,
окъпано
от дъжда,
а не от
сълзите ми...
Защото си тук.
Ти си тук.
В прегръдката ми,
а не в съня ми...
и се усмихваш...
Не, не ме сънувай -
отвори очи -
аз съм тук,
до теб...
Болката не уби
любовта ми...
И дъждът
не спира
полета на
птиците!...
Навън вали.
Вали.
Слънцето
ще изгрее
весело -
окъпано
от дъжд,
а не от
сълзите ми!
*

Един щастлив ден...
ден, който вдишва копнежа на слънцето
и минава по тихата улица

Босоног...
Да, обувките стягат
до кърваво мислите
и обръщат наопаки смисъла...
Босоног...
Босоног - до безвремие...
До полуда щастлив,
че ще диша...
Един щастлив ден...
Ден, който поглъща с дъха си небето
и издишва криле
за изгряване...
Босоног -
за да може да тича
отново към себе си,
зез да бъде обричан,
или да обрича...
*

А живее в мене "рицар"
(по възпитание).
"Шпагата", не ми е чужда,
"конят" - вечно оседлан
(по мечта, желаниe).
*

Студът размахва ледени камшици.
И вятър гони сухите листа.
Със есента отдавна сме връстници,
но стигнахме ли края на света?

Остават плодовете разпилени,
във угарта душите ни димят.
Дъждът пулсира в сухите ни вени.
…Сами ли сме на голата земя?
*

Няма тя да се повтори -
миг по-светъл от снега.
Пак гори пожарът спомен
с дим от пареща тъга...
Търси днес душата - птичка
път към твоето небе...
Зимен сън било е всичко.
Леденогорещ. За теб.
*

Да бе, небе, аз птица щях да стана,
все нависоко да летя.
Да бе, луна, звездица аз засмяна,
до тебе щях да заблестя.

Да бе, усмивка, щях да се засмея,
да бе, вода, аз жажда щях да утоля,
да бе, скала - аз камъче от нея,
но все по тебе щях да се топя.

А ти си пламък, който ме изгаря,
ти извор си, а вечно жадна аз,
ти болка си, която се повтаря,
ти мракът си в късен час.

Ти песен си, от мене не изпята,
ти спомен си и болка, и тъга…
ти близо и далече си като зората,
и тръпна аз без твойта топлина.

Ти всичко си, което ми остана…
а нищо нямам аз сега.
Освен една дълбока рана
и спомена за теб в нощта…
*

Я кажи, знаеш ли ти...

... как китара без струни звъни?
Знаеш ли ти как море без вълни рополи?
Знаеш ли ти как слънцето нощем блести?
Знаеш ли ти как падат нагоре звезди?

Знаеш ли ти как дъжд без капки вали?
Знаеш ли ти как буря без вятър ехти?
Знаеш ли ти как на лято падат листа?
Знаеш ли ти как зимата цъфват цветя?

А знаеш ли ти...как назад се върви?
Знаеш ли ти как без глас човекът крещи?
Знаеш ли ти как песен безкрайно звучи?
Знаеш ли ти как птицата спряла лети?
Знаеш ли ти как рибка се дави в сълзи?

Не знаеш, нали?...
Сега очите затвори и си го представи...
*

Кажи: аз съм ти
Аз съм прашинка
на слънчева светлина,
аз съм кръглото слънце.
На прашинките аз казвам:
Останете.
На слънцето:
Продължавай да се движиш.
Аз съм утринна мъгла
и диханието на вечерта.
Аз съм вятъра
във върховете на горичка
и вълна,
разбиваща се в скалата.
Мачта, рул, кормчия и кил;
аз съм и кораловият риф,
в който се разбиват.
Аз съм дърво
с дресиран папагал
в клоните си.
Тишина, мисъл и глас.
Музикалният ефир,
идващ от флейта;
искра от камък,
блясък на метал.
Свещ и молец, лудеещ около нея.
Роза и славей,
изгубен в аромата й.
Аз съм всички същества,
въртяща се галактика,
еволюиращият интелект,
издигането и падането.
Това което е, и това което не е.
Ти, който познаваш Джелаледин,
Ти, един във всичко,
кажи кой съм аз;
кажи: аз съм ти.
*