ПИТАГОР И НЕГОВИЯТ СЪЮЗ
Питагор, като основоположник на Питагорейския съюз, се смята за един от най-оригиналните представители на научната и философска мисъл на древна Гърция, една от най-интересните и колоритни фигури на античния свят, смятан до времето на Херодот за най-великия мислител сред елините.
Роден е на остров Сомос около 580-500 г.пр.н.е. По това време островът се управлява от тирана Поликрат Самоски, който провежда редица социални реформи и развива занаятчийството и търговията. Бащата на Питагор – Мнесарх е художник-занаятчия в двора на Поликрат. Като учител на Питагор се посочва Ферекид от остров Сирос, Анаксимандър от Милет.
По време на 60 олимпиада Питагор напуска родното си място и предприема продължителни пътешествия. Живее в Египет около 20 години, където работи сред жреците и изучава различните форми на египетската писменост (йератика, демотика). Пленен от персийския владетел Камбиз, той е откаран като пленник във Вавилон, където прекарва около 12 години. И престоят му на Изток се оказва изключително ползотворен Там се запознава с “източната култура” – с аритметиката на финикийците, астрономията (астрологията) на халдейците, нравствено-етническите норми на магите. Впоследствие се преселва в Южна Италия. Установява се в ахейската колония Кротон, където основава своя съюз. По времето на метеж напуска Кротон и умира в Метапонт или е убит със свои ученици от граждани на Сиракуза.
Към Питагорейския съюз принадлежат и такива мислители като Хипас от Метапонт, Алкмеон от Кротон и други. Централна фигура сред питагорейците след Питагор е Филолай от Кротон (или Тарент), който живее през V в.пр.н.е. и с дейността на който се разширява влиянието на питагорейските идеи, доколкото се изоставя езотеризма на школата.
Според някои древни мислители Питагор е автор на няколко съчинения: “За възпитанието”, “За държавата”, “За природата”. Други, напротив, твърдят, че философът не е писал произведения, а устно е предавал и разяснявал възгледите си. В край сметка, трактати от Питагор и ранните питагорейци не са запазени. За идеите на Питагор се съди от свидетелствата на по-късни антични автори.
Питагор е първият учител-просветител, разясняващ своите идеи посредством формите на учебната работа. Неговият съюз наброява над 200 мъже и около 20 жени, произхождащи предимно от градовете на Южна Италия. Те са приемани след три години проверочен срок и пет години са безмълвни слушатели. Отначало слушат гласа на Питагор “зад завеса”. Едва след като техните души са “очистени”, посредством музиката, знанието и съответните ритуали, добиват правото да видят и самия учител. Членовете на съюза са разделени на две групи. Начинаещите са послушници (акусматици), слушатели на беседи, третиращи най-общи лесно достъпни беседи, а другите – т.нар. математици се посвещават на науката и философията.
В качеството си на политически клуб Питагорейският съюз е повече или по-малко свързан с политическите борби вътре в полиса и между отделните градове във Велика Гърция. Неговите членове се обявяват против анархията и са отрицателно настроени към прекомерните богатства, ратуват за ред и съблюдаване на традицията- закони, нравите, мъдростта на дедите. Като цел на гражданското устройство се сочи социалната справедливост, която се основава на реда, симетрията, хармонията. В условията на борбата между отделните прослойки на античното общество Питагор се застъпва за аристокрацията като управление на най-добрите граждани на полиса.
Не по-малко отличителен е Питагорейският съюз и като религиозна община, животът в която е строго регламентиран. Платон подчертава онази практика в съюза, която трябва да доведе до култивирането на мъдростта (Бог е подобен с душата си на истината), прекрасното (като израз на симетрията и хармонията) и справедливостта (като резултат от спазването на законите и нравствено-етическите норми). Според свидетелствата питагорейците имат общо имущество, живеят заедно, носят бели дрехи, стават преди изгрев слънце и посрещат деня на морския бряг. Изхождайки от представата за живота, свързана с мита за душата, питагорейците се въздържат от консумирането на животински храни. Дневната им програма включва обща трапеза, разходки, слушане на беседи, обреди, вечеря или т.нар. симпозиуми. Отчет за извършеното пред деня маркира главно отговора на три въпроса: Какво свърших? Какво сбърках? Какво не изпълних и какво предстои? Те следват определена методика в обучението, която придава внимание главно на усвояването на математиката, музиката и физическите упражнения. Тяхната мнемоника предлага правила за поддържането и обогатяването на паметта: мълчанието като средство за задълбочено размишление и вътрешно вглъбяване; припомняне на прекрасни и съвършени неща и постъпки; разкриване на принципиалното и най-същественото в беседата; възпроизвеждане в пълна последователност на слушана беседа и т.н. Спазването на тайната (т.нар. езотеричност) на преподаваните знания е задължение на учениците на философа. Питагорейците се стремят към умереност по отношение на физическите удоволствия. Техният възглед за икономията изисква укротяване на онези афекти, които нарушават душевното равновесие. Отричането на т.нар монархизъм в живота на индивида е елемент от техния морален кодекс. Тяхната религиозно-магическа програма отрича по принцип култа на Дионис, свързан с провеждането на разпространените тогава празненства – фалическите обреди, факелните шествия, телесната разюзданост и вакханалиите изобщо, макар че не е абсолютно чужда и на орфизма, доколкото отделни нейни привърженици сближават нравствено-етическите си норми с мистерията (тайнството), мъдростта и култа. Питагорейците култивират аполоновското начало на древногръцката култура, отричат стихийността и необуздаността на страстите, уравновесеността и разумността на Олимп. Оттук едно от главните изисквания в съюза – нравственото самоусъвършенстване и развитие на интелектуалните способности на човека, които осъществяват радикален катарзис в душата.
Научната дейност на питагорейците се съсредоточава в три основни области – математика, астрономия и теория на музиката. Във всички тези области човечеството дължи на питагорейците значими идеи и прогностични цели и задачи.
Натурфилософските идеи на питагорейците се основават на категоричното и признаване на определящата и доминираща роля на математиката. Математическият подход се прилага като всеобщ и абсолютно необходим за всички клонове на научното познание. Питагорейците отнасят определенията на геометрията и към анализа на природните явления. На физическите стихии се приписват определени геометрически форми. В тяхната математическа физика земята се състои от частици (елементи), които имат формата на куб, огънят притежава формата на пирамида, въздухът отговаря на октаедъра, водата – на икосиедъра (който има 20 страни), етерът – на додекаедъра (на който са присъщи 12 страни).
“Природата и силата на числото – се посочва в едно древно свидетелство – действат не само в демоничните и божествените неща, но също така и във всички човешки дела и отношения, най-после и във всички технически умения и в областта на музиката”.
На изток математиката притежава главно приложен характер. Нейните постижения се използват при решаването на отделни случаи и за постигането на определени практически потребности – при измерването на земните форми и разстояния, строителството на различни съоръжения и др. С дейността на питагорейците се осъществява коренен обрат в статуса на математиката. По думите на един древен автор Питагор придава съвършено друга форма или характер на математиката, като я “освобождава от службата й при търговците”, насочвайки я директно към логиката на научното познание и с това я създава като теоретическа дисциплина. Благодарение постиженията на питагорейците математиката в античния свят придобива теоретически характер и постепенно става дедуктивна наука, основана на логическите доказателства.
Древните автори отбелязват големите заслуги на питагорейството в областта на математиката изобщо те сочат, че Питагор преобразява геометрията, разглеждайки нейните положения в чисто абстрактно-дедуктивен план. Знаменита теорема за отношението между страните на триъгълника а2 + в2 = с2 е използвана в отделни страни на Изтока, където се прилага за решаването на отделни случаи и при строежа на пирамидите в Египет например. Питагор я формулира като аксиома на геометрията. Предава се, че за ознаменуването на това свое постижение Питагор организира т.нар. хекатомба – заклал сто вола като жертвоприношение на боговете.
В областта на астрономията по всяка вероятност питагорейците въвеждат в науката понятието “космос” като определение на космологията. До Питагор е използвано традиционното му значение ; с него се обозначават ред, строй, строеж, симетрия. Естествено питагорейците използват и старите характеристики на термина “космос”. Прилагайки ги към вселената, те я характеризират като единна цялостна природа, на която са присъщи хармоничност и съвършенство.
Изключително ползотворна е питагорейската идея за вселената като математически организиран свят, т.е. като универсална хармония или хармонично единство, в което са налице определени отношения и е подчинено на строги закономерности. Те сравняват космоса с живия организъм, който функционира по силата на собствените си свойства и вътрешни закони, благодарение на което е единно и завършено цяло, притежаващо “изначално” движение.
Според питагорейците космосът има следният вид: светът е краен; в центъра му е огънят (като по-съвършена от земята природа); земята е едно от небесните тела, което се “върти” около този център в кръг. Центърът на космоса питагорейците наричат още домашното огнище на Зевс, майка и олтар на боговете, връзка и мярка на природата... Централният огън е по своята природа първото нещо. Около него вият кръшно хоро десет божествени тела, небето, което е разположено зад сферата на неподвижните звезди, петте планети, а зад тях Слънцето, под Слънцето Луната, а под нея земята и под последната антихтонът (т.нар. противоземя), а зад всички тях огънят на Хестия, който заема мястото около центъра. Около централния огън се движат в кръг девет видими небесни тела – небето (Млечният път), петте планети (Меркурий, Венера, Марс, Юпитер, Сатурн), Слънцето, Луната, Земята и едно невидимо тяло – т.нар. антихтон. Земята представлява кълбо (като най-съвършена форма), а не плоска маса, както предполага Талес. Както в аритметиката основното число е единицата, така и в геометрията ней-съвършената и основна форма представлява кълбообразната.
Положителна е хипотезата за положението на Земята в космическата система. Земята не е централно тяло, а е едно периферно небесно тяло, движещо се около централния огън. А това е първият първообраз на идеята за хелиоцентричното устройство на вселената.
Същевременно възгледът на питагорейството почива върху една постула: понеже числото десет е съвършено число, а космосът е абсолютна и прекрасна хармония, то оттук се допуска, че подобно състояние на вселената се базира на десет небесни тела. Оттук и хипотезата за т.нар. антихтон – космическо тяло, намиращо се в противоположна страна на нашата (видима) Земя.
Положението и движението на небесните тела предизвикват според питагорейците абсолютната хармония или някакъв космически хорал. Движението на небесните тела зависи от разстоянието им от центъра – колкото са по-близо до центъра, толкова по-бързо се движат, и обратно. Те произвеждат звуци, съставляващи космическата хармония, достъпна единствено на основоположника на съюза. А пък Питагор сам слушал хармонията на вселената, като възприемал всеобща хармония на сферата и на движещите се в тях светила. Във “Фауст” Гьоте отбелязва въпросната “загадъчна идея” на питагорейството:
“Запяло слънце стара песен
в надпревара с братските кълба,
и с гръм по пътя си небесен
изпълня своята съдба.
И гледаме го ободрени,
Макар и гатанка за нас;
Творенията ти нетленни
Са дивни като в първий час.”
В известен смисъл към натурфилософията на питагорейците спадат и техните схващания в областта на теорията на музиката. И тук се прилага количественият принцип. Така на питагорейството принадлежи идеята за отношението между тона и дължината на струната, което е обратно пропорционално. Така ако се скъси дължината на струната два пъти, тонът се повишава два пъти и т.н. Тоновете в музиката се дефинират като количествени различия. Тонът зависи от дължината и дебелината на струните и степента на нейния тонус (напрежение). В тази именно връзка се разработват до известна степен въпросите за характера на тоновете и техните отношения, основните тонове в хармонията. Музиката има значение и на особена психотерапия. Тя се отнася към вътрешния свят на личността така, както медицината към тялото. Музиката е своего рода медицина на човешката душа.
Естествено натурфилософията на питагорейството притежава своите слаби черти, исторически допустими и лесно обясними. В нея се съдържат и редица безплодни мнения и множество логически необосновани схващания, като например, че “нищо ново не произлиза в космоса”, защото всичко отново се повтаря през определени промеждутъци от време, както и теорията за празното пространство, което “влиза” или се вдишва от небето и “разделя” нещата които се “допират”. Понякога питагорейците определят небесните тела като божествени природи, които поради това, ч в тях преобладава топлината, са източникът на живота. Мистично изглежда мнението, че земетресенията се дължат на онези “форуми”, които душите провеждат в подземния свят и т.н.
Централна и конструктивно-самосъздаваща идея във философията на питагорейците е идеята за ЧИСЛОТО. С нея започва съвършено нова насока в развитието на античната философия. Питагорейците са първите антични мислители, които поставят нови и реално значими проблеми на научното познание за количеството – неговата същност, елементи и основания. Те обръщат внимание върху количествената страна на действителността – на числените отношения и изрази, на степените, пропорциите, отношенията, които намират своя синтетичен израз в общото понятие “число”.
Основният и главен замисъл на питагорейското схващане означава, че същността на всяко конкретно нещо се определя обективно от количествените характеристики. Всяко нещо е качествено определено, доколкото правилно са установени количествените му характеристики и вярно числено изразени. Числото е принципът, според обективния смисъл, на който се формират и съществуват нещата и явленията в действителността.
По какъв начин се реализира обективният смисъл на питагорейския принцип на числото?
Отговорът на този въпрос е издържан в духа на тогавашната философска мисъл. Представителите на Питагорейския съюз предлаган собствено обяснени, основано на общия постулат за числото. В тази именно връзка те предлагат една система от числа. Тя започва с идеята за единицата като първи елемент, който “лежи” в основата на всички останали числа. Единицата е абсолютното единство. И всяко друго число е единица или по-скоро множество от единици. За разлика от другите числа тя е тъждество на себе си, което изключва останалите числа. Другите числа, напротив, не изключват единицата. Поради тази причина тя е общата основа на числата изобщо. На нея съответства разумът, който е определен в себе си така, както и самата единица.
Числото ДВЕ или двойката е двойната природа. Тя е неопределена двойственост или неопределена двойна същност. Тя е несъвършено число, понеже е сбор от две съвършени числа. Но подобно единство е несъвършено число, защото при него съвършеното не е дадено само по себе си, самостоятелно, а по отношение на нещо друго. Ето защо числото две е различието или основанието на различието, посредством, което възниква противоположността на абсолютното единство или тъждество. На двойката (диадата) съответства мнението, противоположно на разума. То е неопределена двойственост в познанието, колебанието между две противоположни схващания. Нещо повече, в историческия път на философската мисъл отношението между единицата и двойката, монадата и диадата се представя не само като отношение на тъждество и различие, но понякога и като противоположност между активно и пасивно начало.
Числото ТРИ, (триас) е сбор от монадата и диадата, т.е. от единството и различието, представлява съвършено число, обединява абсолютното тъждество и множествеността. То се разглежда като завършеност и цялостност, понеже обема началото, средата и края на нещата и фигурите. То е неделимо на равни части, тъй като се състои от неравностойни количествени определения (монада и диада).
Числото ЧЕТИРИ се определя като такава математическа природа, която е раздвоена на две равни неопределени величини, на две равни части на множеството. То е завършване на диадата, степенувана природа (2 х 2), умножена по себе си природа. На него съответства справедливостта. Както числото четири е сбор от две двойки, така и в справедливостта е налице равенство в отношенията между хората, отнасяне на еднакво (равно) на еднакво (равно). То символизира четирите годишни времена (пролет, лято, есен, зима) и съответно четирите периода в живота на индивида (детство, юношество, зрялост, старост).
Сборът от монада, диада, триас и тетрас образува десетката (декас), която се изразява аритметически (1 + 2 + 3 + 4 = 10) и геометрически като завършен триъгълник. Десетицата е сборът от мъжкото начало (монадата), женското начало (диадата), на тяхното единство (триас) и степенуването на реалността (тетрас). Питагор накарал едного да брои до десет. Когато оня стигнал до числото четири, той го прекъснал и му казал: “Това, което изброи (1, 2, 3, 4) е нашата клетва (10) и съвършеният триъгълник.” Числото 10 за питагорейците е свещено число.
Числото ПЕТ е също “сложно число”, защото е сбор от две и три. На него отговаря бракът в обществото (семейството). Защото в брака са обединени мъжът и жената, съответно нечетното (3) и четното (2), единството и различието, съвършеното и несъвършеното.
Числото ШЕСТ е резултата от умножението на първото нечетно (единицата е четно-нечетно) с първото четно (3 х 2). На него съответства живото, живата материя. Така формите на живота са “умножение” на различни по стойност определения.
Числото СЕДЕМ е “по-общо число”, на което отговарят важни периоди от живота на индивида – на 7 години поникват дъбите на детето, на 14 години настъпва пубертетът и т.н. С него питагорейците свързват радостта, светлото начало в живота, здравето и др.
Числото ОСЕМ е сбор от две завършени и степенувани (2 х 2 + 2 х 2) диади и на него съответстват приятелството, любовта. Както числото осем е хармония, израз на октавата в музиката, така и на нея отговарят хармоничните отношения между хората.
Числото ДЕВЕТ е сбор от три съвършени числа (3 + 3 + 3) и илюстрира справедливостта (както и числото 4) и е резултат от умножението на две равни съвършени числа (3 х 3).
Числото ДЕСЕТ представлява сбор от първите четири числа и олицетворява синтеза на пълното съвършенство и завършеност, понеже включва разума, мнението, съвършеното и справедливостта.
Последователността на числата, според питагорейците, е формалният принцип на многообразието. Така на единицата отговаря точката, на диадата – линията, понеже започна от точката и “отива” към друга точка. Тройката представлява началото на плоскостта, понеже триъгълникът е най-елементарната повърхност, която могат да формират правите линии. Четворката е тялото, фигурата, която има три измерения. Подреждането на точките (монадите) дава линията (диадата). “Разгърната” в пространството, тя формира плоскостта (триас). Линиите образуват фигурите, от тях се определят природните стихии (вода, земя, въздух, земя, огън). Така на куба съответства земята, на пирамидата – огъня, на въздуха – октаедъра, на водата – икосиедъра (с 20 страни).
В питагорейството се предлага следната идея за десетте двойки противоположности: пределно-безпределно, нечетно-четно, едно-много, дясно-ляво, мъжко-женско, покой-движение, право-криво, светло-тъмно, добро-лошо и четириъгълно-разностранно.
Фактически питагорейството подчертава пределно широкото съдържание на понятието “число”, включващо едновременно онзи смисъл, който по-късно се влага в определенията “битие” и “небитие”.
Меридиан 27
Несъмнен успех за съвременната наука е реконструирането на създадената от Питагор Systema teleion, която - както показва авторката - е основана на строя на лирата и съответства на диапазона на мъжките гласове. Съвършената система заема решаващо място в Питагоровата философия. За посветените в тази философия тя стои в непосредствена връзка с космическия ред и сама е указание за съвършения ред във Вселената. Върху нея се изгражда метафизичната хармонична система на питагорейството.
Конкретният анализ на хармоничната система се насочва към връзката между небесните тела и съзвучията, прокарвана от питагорейската школа. Небесните феномени, натоварвани с божествен смисъл от Питагор, се изразяват и изобразяват според него чрез музиката, и то именно като хармония. Феноменът 'хармония' се превръща в основополагащ при идеята за Космоса и застава в центъра на мисленето за небесната система, а оттам добива и съществената си значимост за останалите области на философското. Тълкуването на основните названия в елинската тонална система довежда до "превода" на пет от основните сред тях, съответно като 'възкачване', 'отделяне', 'преминаване на средата', 'спускане', 'свързване'. Този факт ще се окаже съществен при тълкуването на учението за пътуването на душата. Учението за хармонията застава в теоретичния фундамент на разработената от Питагор философска система, центрирана около аксиомата за безсмъртната душа и нейното вечно прераждане.
Несъмнена е стойността на новата реконструкция на питагорейската клетва, чиято интерпретация убедително доказва връзката между горепосочените учения и метафизиката на питагорейството. Гръбнакът на тази клетва, а именно учението за безсмъртието и пътуването на душата, се изказва чрез термините 'въздигане - отделяне - минаване на средата'. Чрез тях се очертава пътят в отвъдното, преминаван от душата след напускането на тялото, за да се завърне отново в света на смъртните. Свещеният тетрактис (1+2+3+4) отвежда безсмъртната душа при нейния извор и корен. Тайната формула, изградена върху тази фигура, дава указанията за движението на безсмъртната душа, прикривайки ги зад абстрактността на хармонията и числото. Този втори път тръгва от школата на Питагор. В тази школа ще да се е зародила мисълта, че математиката, математическият ред е основният принцип, който може да ни доведе до разбиране на многообразието на явленията. За самия Питагор знаем твърде малко. Кръжецът на учениците му прилича по-скоро на религиозна секта, а със сигурност можем да кажем единствено това, че от Питагор водят началото си учението за метемпсихозата и някои религиозни повели и забрани. В кръга на неговите последователи обаче – и за по-късните епохи това е било меродавното – заниманията с музика и математика изиграли важна роля. Така Питагор прави знаменитото откритие, че опънати струни звучат хармонично само когато дължините им са в рационално числово отношение. Математическата структура, именно рационалното отношение като източник на хармонията, е било едно от откритията с най-мощен отзвук в историята на човечеството. Хармоничното съзвучие на две струни води до красив тон. Човешкото ухо възприема дисонантното с безпокойство и оттам с раздразнение, а спокойствието на хармонията, на консонантното, то възприема като изящно. Така математическото съотношение се превръща в източник на красота.
Красотата е, така гласеше една от древните дефиниции, правилното съответствие на частите помежду им и с цялото. Частите тук са отделните тонове, а цялото е хармоничният тембър. Така математическата връзка може да съчетае в едно цяло две отначало независими неща и да доведе до нещо красиво. Тъкмо това откритие в учението на Питагорейците предизвикало оня пробив, довел до създаването на нови форми на мисълта и до това, като основа на битието да виждаме не някакво осезаемо вещество - като водата при Талес, а един идеален формален принцип. Така била формулирана една основна мисъл, станала по-късно основа на всички точни естествени науки. В своята Метафизика Аристотел казва за Питагорейците: “Отначало те се заеха с математика, развиваха я, и израснали в нея, приеха математическите принципи за начала на цялото битие. И виждайки в числата свойствата и причините на хармонията, тъй като и всичко останало им се струваше по естеството си, наподобяващо числата, а пък числата вече виждаха като първични за цялата природа, те гледаха и на елементите на числата като на елементи на всички неща и схващаха цялата вселена като хармония и число.”[4]
Това означава, че можем да разберем шареното многообразие на явленията, като в тях намерим общи формални принципи, изразими на математически език. По такъв начин установяваме и тясна връзка между разбираемото и изящното. Защото когато изящното бъде разбрано като съгласуване на частите помежду им с цялото и когато от друга страна цялото уразумяване е възможно само чрез тази формална връзка, преживяването на изящното съвпада почти напълно с преживяването на разбраната или поне предчувствана връзка
Питагор, като основоположник на Питагорейския съюз, се смята за един от най-оригиналните представители на научната и философска мисъл на древна Гърция, една от най-интересните и колоритни фигури на античния свят, смятан до времето на Херодот за най-великия мислител сред елините.
Роден е на остров Сомос около 580-500 г.пр.н.е. По това време островът се управлява от тирана Поликрат Самоски, който провежда редица социални реформи и развива занаятчийството и търговията. Бащата на Питагор – Мнесарх е художник-занаятчия в двора на Поликрат. Като учител на Питагор се посочва Ферекид от остров Сирос, Анаксимандър от Милет.
По време на 60 олимпиада Питагор напуска родното си място и предприема продължителни пътешествия. Живее в Египет около 20 години, където работи сред жреците и изучава различните форми на египетската писменост (йератика, демотика). Пленен от персийския владетел Камбиз, той е откаран като пленник във Вавилон, където прекарва около 12 години. И престоят му на Изток се оказва изключително ползотворен Там се запознава с “източната култура” – с аритметиката на финикийците, астрономията (астрологията) на халдейците, нравствено-етническите норми на магите. Впоследствие се преселва в Южна Италия. Установява се в ахейската колония Кротон, където основава своя съюз. По времето на метеж напуска Кротон и умира в Метапонт или е убит със свои ученици от граждани на Сиракуза.
Към Питагорейския съюз принадлежат и такива мислители като Хипас от Метапонт, Алкмеон от Кротон и други. Централна фигура сред питагорейците след Питагор е Филолай от Кротон (или Тарент), който живее през V в.пр.н.е. и с дейността на който се разширява влиянието на питагорейските идеи, доколкото се изоставя езотеризма на школата.
Според някои древни мислители Питагор е автор на няколко съчинения: “За възпитанието”, “За държавата”, “За природата”. Други, напротив, твърдят, че философът не е писал произведения, а устно е предавал и разяснявал възгледите си. В край сметка, трактати от Питагор и ранните питагорейци не са запазени. За идеите на Питагор се съди от свидетелствата на по-късни антични автори.
Питагор е първият учител-просветител, разясняващ своите идеи посредством формите на учебната работа. Неговият съюз наброява над 200 мъже и около 20 жени, произхождащи предимно от градовете на Южна Италия. Те са приемани след три години проверочен срок и пет години са безмълвни слушатели. Отначало слушат гласа на Питагор “зад завеса”. Едва след като техните души са “очистени”, посредством музиката, знанието и съответните ритуали, добиват правото да видят и самия учител. Членовете на съюза са разделени на две групи. Начинаещите са послушници (акусматици), слушатели на беседи, третиращи най-общи лесно достъпни беседи, а другите – т.нар. математици се посвещават на науката и философията.
В качеството си на политически клуб Питагорейският съюз е повече или по-малко свързан с политическите борби вътре в полиса и между отделните градове във Велика Гърция. Неговите членове се обявяват против анархията и са отрицателно настроени към прекомерните богатства, ратуват за ред и съблюдаване на традицията- закони, нравите, мъдростта на дедите. Като цел на гражданското устройство се сочи социалната справедливост, която се основава на реда, симетрията, хармонията. В условията на борбата между отделните прослойки на античното общество Питагор се застъпва за аристокрацията като управление на най-добрите граждани на полиса.
Не по-малко отличителен е Питагорейският съюз и като религиозна община, животът в която е строго регламентиран. Платон подчертава онази практика в съюза, която трябва да доведе до култивирането на мъдростта (Бог е подобен с душата си на истината), прекрасното (като израз на симетрията и хармонията) и справедливостта (като резултат от спазването на законите и нравствено-етическите норми). Според свидетелствата питагорейците имат общо имущество, живеят заедно, носят бели дрехи, стават преди изгрев слънце и посрещат деня на морския бряг. Изхождайки от представата за живота, свързана с мита за душата, питагорейците се въздържат от консумирането на животински храни. Дневната им програма включва обща трапеза, разходки, слушане на беседи, обреди, вечеря или т.нар. симпозиуми. Отчет за извършеното пред деня маркира главно отговора на три въпроса: Какво свърших? Какво сбърках? Какво не изпълних и какво предстои? Те следват определена методика в обучението, която придава внимание главно на усвояването на математиката, музиката и физическите упражнения. Тяхната мнемоника предлага правила за поддържането и обогатяването на паметта: мълчанието като средство за задълбочено размишление и вътрешно вглъбяване; припомняне на прекрасни и съвършени неща и постъпки; разкриване на принципиалното и най-същественото в беседата; възпроизвеждане в пълна последователност на слушана беседа и т.н. Спазването на тайната (т.нар. езотеричност) на преподаваните знания е задължение на учениците на философа. Питагорейците се стремят към умереност по отношение на физическите удоволствия. Техният възглед за икономията изисква укротяване на онези афекти, които нарушават душевното равновесие. Отричането на т.нар монархизъм в живота на индивида е елемент от техния морален кодекс. Тяхната религиозно-магическа програма отрича по принцип култа на Дионис, свързан с провеждането на разпространените тогава празненства – фалическите обреди, факелните шествия, телесната разюзданост и вакханалиите изобщо, макар че не е абсолютно чужда и на орфизма, доколкото отделни нейни привърженици сближават нравствено-етическите си норми с мистерията (тайнството), мъдростта и култа. Питагорейците култивират аполоновското начало на древногръцката култура, отричат стихийността и необуздаността на страстите, уравновесеността и разумността на Олимп. Оттук едно от главните изисквания в съюза – нравственото самоусъвършенстване и развитие на интелектуалните способности на човека, които осъществяват радикален катарзис в душата.
Научната дейност на питагорейците се съсредоточава в три основни области – математика, астрономия и теория на музиката. Във всички тези области човечеството дължи на питагорейците значими идеи и прогностични цели и задачи.
Натурфилософските идеи на питагорейците се основават на категоричното и признаване на определящата и доминираща роля на математиката. Математическият подход се прилага като всеобщ и абсолютно необходим за всички клонове на научното познание. Питагорейците отнасят определенията на геометрията и към анализа на природните явления. На физическите стихии се приписват определени геометрически форми. В тяхната математическа физика земята се състои от частици (елементи), които имат формата на куб, огънят притежава формата на пирамида, въздухът отговаря на октаедъра, водата – на икосиедъра (който има 20 страни), етерът – на додекаедъра (на който са присъщи 12 страни).
“Природата и силата на числото – се посочва в едно древно свидетелство – действат не само в демоничните и божествените неща, но също така и във всички човешки дела и отношения, най-после и във всички технически умения и в областта на музиката”.
На изток математиката притежава главно приложен характер. Нейните постижения се използват при решаването на отделни случаи и за постигането на определени практически потребности – при измерването на земните форми и разстояния, строителството на различни съоръжения и др. С дейността на питагорейците се осъществява коренен обрат в статуса на математиката. По думите на един древен автор Питагор придава съвършено друга форма или характер на математиката, като я “освобождава от службата й при търговците”, насочвайки я директно към логиката на научното познание и с това я създава като теоретическа дисциплина. Благодарение постиженията на питагорейците математиката в античния свят придобива теоретически характер и постепенно става дедуктивна наука, основана на логическите доказателства.
Древните автори отбелязват големите заслуги на питагорейството в областта на математиката изобщо те сочат, че Питагор преобразява геометрията, разглеждайки нейните положения в чисто абстрактно-дедуктивен план. Знаменита теорема за отношението между страните на триъгълника а2 + в2 = с2 е използвана в отделни страни на Изтока, където се прилага за решаването на отделни случаи и при строежа на пирамидите в Египет например. Питагор я формулира като аксиома на геометрията. Предава се, че за ознаменуването на това свое постижение Питагор организира т.нар. хекатомба – заклал сто вола като жертвоприношение на боговете.
В областта на астрономията по всяка вероятност питагорейците въвеждат в науката понятието “космос” като определение на космологията. До Питагор е използвано традиционното му значение ; с него се обозначават ред, строй, строеж, симетрия. Естествено питагорейците използват и старите характеристики на термина “космос”. Прилагайки ги към вселената, те я характеризират като единна цялостна природа, на която са присъщи хармоничност и съвършенство.
Изключително ползотворна е питагорейската идея за вселената като математически организиран свят, т.е. като универсална хармония или хармонично единство, в което са налице определени отношения и е подчинено на строги закономерности. Те сравняват космоса с живия организъм, който функционира по силата на собствените си свойства и вътрешни закони, благодарение на което е единно и завършено цяло, притежаващо “изначално” движение.
Според питагорейците космосът има следният вид: светът е краен; в центъра му е огънят (като по-съвършена от земята природа); земята е едно от небесните тела, което се “върти” около този център в кръг. Центърът на космоса питагорейците наричат още домашното огнище на Зевс, майка и олтар на боговете, връзка и мярка на природата... Централният огън е по своята природа първото нещо. Около него вият кръшно хоро десет божествени тела, небето, което е разположено зад сферата на неподвижните звезди, петте планети, а зад тях Слънцето, под Слънцето Луната, а под нея земята и под последната антихтонът (т.нар. противоземя), а зад всички тях огънят на Хестия, който заема мястото около центъра. Около централния огън се движат в кръг девет видими небесни тела – небето (Млечният път), петте планети (Меркурий, Венера, Марс, Юпитер, Сатурн), Слънцето, Луната, Земята и едно невидимо тяло – т.нар. антихтон. Земята представлява кълбо (като най-съвършена форма), а не плоска маса, както предполага Талес. Както в аритметиката основното число е единицата, така и в геометрията ней-съвършената и основна форма представлява кълбообразната.
Положителна е хипотезата за положението на Земята в космическата система. Земята не е централно тяло, а е едно периферно небесно тяло, движещо се около централния огън. А това е първият първообраз на идеята за хелиоцентричното устройство на вселената.
Същевременно възгледът на питагорейството почива върху една постула: понеже числото десет е съвършено число, а космосът е абсолютна и прекрасна хармония, то оттук се допуска, че подобно състояние на вселената се базира на десет небесни тела. Оттук и хипотезата за т.нар. антихтон – космическо тяло, намиращо се в противоположна страна на нашата (видима) Земя.
Положението и движението на небесните тела предизвикват според питагорейците абсолютната хармония или някакъв космически хорал. Движението на небесните тела зависи от разстоянието им от центъра – колкото са по-близо до центъра, толкова по-бързо се движат, и обратно. Те произвеждат звуци, съставляващи космическата хармония, достъпна единствено на основоположника на съюза. А пък Питагор сам слушал хармонията на вселената, като възприемал всеобща хармония на сферата и на движещите се в тях светила. Във “Фауст” Гьоте отбелязва въпросната “загадъчна идея” на питагорейството:
“Запяло слънце стара песен
в надпревара с братските кълба,
и с гръм по пътя си небесен
изпълня своята съдба.
И гледаме го ободрени,
Макар и гатанка за нас;
Творенията ти нетленни
Са дивни като в първий час.”
В известен смисъл към натурфилософията на питагорейците спадат и техните схващания в областта на теорията на музиката. И тук се прилага количественият принцип. Така на питагорейството принадлежи идеята за отношението между тона и дължината на струната, което е обратно пропорционално. Така ако се скъси дължината на струната два пъти, тонът се повишава два пъти и т.н. Тоновете в музиката се дефинират като количествени различия. Тонът зависи от дължината и дебелината на струните и степента на нейния тонус (напрежение). В тази именно връзка се разработват до известна степен въпросите за характера на тоновете и техните отношения, основните тонове в хармонията. Музиката има значение и на особена психотерапия. Тя се отнася към вътрешния свят на личността така, както медицината към тялото. Музиката е своего рода медицина на човешката душа.
Естествено натурфилософията на питагорейството притежава своите слаби черти, исторически допустими и лесно обясними. В нея се съдържат и редица безплодни мнения и множество логически необосновани схващания, като например, че “нищо ново не произлиза в космоса”, защото всичко отново се повтаря през определени промеждутъци от време, както и теорията за празното пространство, което “влиза” или се вдишва от небето и “разделя” нещата които се “допират”. Понякога питагорейците определят небесните тела като божествени природи, които поради това, ч в тях преобладава топлината, са източникът на живота. Мистично изглежда мнението, че земетресенията се дължат на онези “форуми”, които душите провеждат в подземния свят и т.н.
Централна и конструктивно-самосъздаваща идея във философията на питагорейците е идеята за ЧИСЛОТО. С нея започва съвършено нова насока в развитието на античната философия. Питагорейците са първите антични мислители, които поставят нови и реално значими проблеми на научното познание за количеството – неговата същност, елементи и основания. Те обръщат внимание върху количествената страна на действителността – на числените отношения и изрази, на степените, пропорциите, отношенията, които намират своя синтетичен израз в общото понятие “число”.
Основният и главен замисъл на питагорейското схващане означава, че същността на всяко конкретно нещо се определя обективно от количествените характеристики. Всяко нещо е качествено определено, доколкото правилно са установени количествените му характеристики и вярно числено изразени. Числото е принципът, според обективния смисъл, на който се формират и съществуват нещата и явленията в действителността.
По какъв начин се реализира обективният смисъл на питагорейския принцип на числото?
Отговорът на този въпрос е издържан в духа на тогавашната философска мисъл. Представителите на Питагорейския съюз предлаган собствено обяснени, основано на общия постулат за числото. В тази именно връзка те предлагат една система от числа. Тя започва с идеята за единицата като първи елемент, който “лежи” в основата на всички останали числа. Единицата е абсолютното единство. И всяко друго число е единица или по-скоро множество от единици. За разлика от другите числа тя е тъждество на себе си, което изключва останалите числа. Другите числа, напротив, не изключват единицата. Поради тази причина тя е общата основа на числата изобщо. На нея съответства разумът, който е определен в себе си така, както и самата единица.
Числото ДВЕ или двойката е двойната природа. Тя е неопределена двойственост или неопределена двойна същност. Тя е несъвършено число, понеже е сбор от две съвършени числа. Но подобно единство е несъвършено число, защото при него съвършеното не е дадено само по себе си, самостоятелно, а по отношение на нещо друго. Ето защо числото две е различието или основанието на различието, посредством, което възниква противоположността на абсолютното единство или тъждество. На двойката (диадата) съответства мнението, противоположно на разума. То е неопределена двойственост в познанието, колебанието между две противоположни схващания. Нещо повече, в историческия път на философската мисъл отношението между единицата и двойката, монадата и диадата се представя не само като отношение на тъждество и различие, но понякога и като противоположност между активно и пасивно начало.
Числото ТРИ, (триас) е сбор от монадата и диадата, т.е. от единството и различието, представлява съвършено число, обединява абсолютното тъждество и множествеността. То се разглежда като завършеност и цялостност, понеже обема началото, средата и края на нещата и фигурите. То е неделимо на равни части, тъй като се състои от неравностойни количествени определения (монада и диада).
Числото ЧЕТИРИ се определя като такава математическа природа, която е раздвоена на две равни неопределени величини, на две равни части на множеството. То е завършване на диадата, степенувана природа (2 х 2), умножена по себе си природа. На него съответства справедливостта. Както числото четири е сбор от две двойки, така и в справедливостта е налице равенство в отношенията между хората, отнасяне на еднакво (равно) на еднакво (равно). То символизира четирите годишни времена (пролет, лято, есен, зима) и съответно четирите периода в живота на индивида (детство, юношество, зрялост, старост).
Сборът от монада, диада, триас и тетрас образува десетката (декас), която се изразява аритметически (1 + 2 + 3 + 4 = 10) и геометрически като завършен триъгълник. Десетицата е сборът от мъжкото начало (монадата), женското начало (диадата), на тяхното единство (триас) и степенуването на реалността (тетрас). Питагор накарал едного да брои до десет. Когато оня стигнал до числото четири, той го прекъснал и му казал: “Това, което изброи (1, 2, 3, 4) е нашата клетва (10) и съвършеният триъгълник.” Числото 10 за питагорейците е свещено число.
Числото ПЕТ е също “сложно число”, защото е сбор от две и три. На него отговаря бракът в обществото (семейството). Защото в брака са обединени мъжът и жената, съответно нечетното (3) и четното (2), единството и различието, съвършеното и несъвършеното.
Числото ШЕСТ е резултата от умножението на първото нечетно (единицата е четно-нечетно) с първото четно (3 х 2). На него съответства живото, живата материя. Така формите на живота са “умножение” на различни по стойност определения.
Числото СЕДЕМ е “по-общо число”, на което отговарят важни периоди от живота на индивида – на 7 години поникват дъбите на детето, на 14 години настъпва пубертетът и т.н. С него питагорейците свързват радостта, светлото начало в живота, здравето и др.
Числото ОСЕМ е сбор от две завършени и степенувани (2 х 2 + 2 х 2) диади и на него съответстват приятелството, любовта. Както числото осем е хармония, израз на октавата в музиката, така и на нея отговарят хармоничните отношения между хората.
Числото ДЕВЕТ е сбор от три съвършени числа (3 + 3 + 3) и илюстрира справедливостта (както и числото 4) и е резултат от умножението на две равни съвършени числа (3 х 3).
Числото ДЕСЕТ представлява сбор от първите четири числа и олицетворява синтеза на пълното съвършенство и завършеност, понеже включва разума, мнението, съвършеното и справедливостта.
Последователността на числата, според питагорейците, е формалният принцип на многообразието. Така на единицата отговаря точката, на диадата – линията, понеже започна от точката и “отива” към друга точка. Тройката представлява началото на плоскостта, понеже триъгълникът е най-елементарната повърхност, която могат да формират правите линии. Четворката е тялото, фигурата, която има три измерения. Подреждането на точките (монадите) дава линията (диадата). “Разгърната” в пространството, тя формира плоскостта (триас). Линиите образуват фигурите, от тях се определят природните стихии (вода, земя, въздух, земя, огън). Така на куба съответства земята, на пирамидата – огъня, на въздуха – октаедъра, на водата – икосиедъра (с 20 страни).
В питагорейството се предлага следната идея за десетте двойки противоположности: пределно-безпределно, нечетно-четно, едно-много, дясно-ляво, мъжко-женско, покой-движение, право-криво, светло-тъмно, добро-лошо и четириъгълно-разностранно.
Фактически питагорейството подчертава пределно широкото съдържание на понятието “число”, включващо едновременно онзи смисъл, който по-късно се влага в определенията “битие” и “небитие”.
Меридиан 27
Несъмнен успех за съвременната наука е реконструирането на създадената от Питагор Systema teleion, която - както показва авторката - е основана на строя на лирата и съответства на диапазона на мъжките гласове. Съвършената система заема решаващо място в Питагоровата философия. За посветените в тази философия тя стои в непосредствена връзка с космическия ред и сама е указание за съвършения ред във Вселената. Върху нея се изгражда метафизичната хармонична система на питагорейството.
Конкретният анализ на хармоничната система се насочва към връзката между небесните тела и съзвучията, прокарвана от питагорейската школа. Небесните феномени, натоварвани с божествен смисъл от Питагор, се изразяват и изобразяват според него чрез музиката, и то именно като хармония. Феноменът 'хармония' се превръща в основополагащ при идеята за Космоса и застава в центъра на мисленето за небесната система, а оттам добива и съществената си значимост за останалите области на философското. Тълкуването на основните названия в елинската тонална система довежда до "превода" на пет от основните сред тях, съответно като 'възкачване', 'отделяне', 'преминаване на средата', 'спускане', 'свързване'. Този факт ще се окаже съществен при тълкуването на учението за пътуването на душата. Учението за хармонията застава в теоретичния фундамент на разработената от Питагор философска система, центрирана около аксиомата за безсмъртната душа и нейното вечно прераждане.
Несъмнена е стойността на новата реконструкция на питагорейската клетва, чиято интерпретация убедително доказва връзката между горепосочените учения и метафизиката на питагорейството. Гръбнакът на тази клетва, а именно учението за безсмъртието и пътуването на душата, се изказва чрез термините 'въздигане - отделяне - минаване на средата'. Чрез тях се очертава пътят в отвъдното, преминаван от душата след напускането на тялото, за да се завърне отново в света на смъртните. Свещеният тетрактис (1+2+3+4) отвежда безсмъртната душа при нейния извор и корен. Тайната формула, изградена върху тази фигура, дава указанията за движението на безсмъртната душа, прикривайки ги зад абстрактността на хармонията и числото. Този втори път тръгва от школата на Питагор. В тази школа ще да се е зародила мисълта, че математиката, математическият ред е основният принцип, който може да ни доведе до разбиране на многообразието на явленията. За самия Питагор знаем твърде малко. Кръжецът на учениците му прилича по-скоро на религиозна секта, а със сигурност можем да кажем единствено това, че от Питагор водят началото си учението за метемпсихозата и някои религиозни повели и забрани. В кръга на неговите последователи обаче – и за по-късните епохи това е било меродавното – заниманията с музика и математика изиграли важна роля. Така Питагор прави знаменитото откритие, че опънати струни звучат хармонично само когато дължините им са в рационално числово отношение. Математическата структура, именно рационалното отношение като източник на хармонията, е било едно от откритията с най-мощен отзвук в историята на човечеството. Хармоничното съзвучие на две струни води до красив тон. Човешкото ухо възприема дисонантното с безпокойство и оттам с раздразнение, а спокойствието на хармонията, на консонантното, то възприема като изящно. Така математическото съотношение се превръща в източник на красота.
Красотата е, така гласеше една от древните дефиниции, правилното съответствие на частите помежду им и с цялото. Частите тук са отделните тонове, а цялото е хармоничният тембър. Така математическата връзка може да съчетае в едно цяло две отначало независими неща и да доведе до нещо красиво. Тъкмо това откритие в учението на Питагорейците предизвикало оня пробив, довел до създаването на нови форми на мисълта и до това, като основа на битието да виждаме не някакво осезаемо вещество - като водата при Талес, а един идеален формален принцип. Така била формулирана една основна мисъл, станала по-късно основа на всички точни естествени науки. В своята Метафизика Аристотел казва за Питагорейците: “Отначало те се заеха с математика, развиваха я, и израснали в нея, приеха математическите принципи за начала на цялото битие. И виждайки в числата свойствата и причините на хармонията, тъй като и всичко останало им се струваше по естеството си, наподобяващо числата, а пък числата вече виждаха като първични за цялата природа, те гледаха и на елементите на числата като на елементи на всички неща и схващаха цялата вселена като хармония и число.”[4]
Това означава, че можем да разберем шареното многообразие на явленията, като в тях намерим общи формални принципи, изразими на математически език. По такъв начин установяваме и тясна връзка между разбираемото и изящното. Защото когато изящното бъде разбрано като съгласуване на частите помежду им с цялото и когато от друга страна цялото уразумяване е възможно само чрез тази формална връзка, преживяването на изящното съвпада почти напълно с преживяването на разбраната или поне предчувствана връзка
posted by Brijit at 3:04 AM
0 Comments:
Post a Comment
<< Home