Незнайно

Безкрайни мисли
сипнали се в мрака.
Като звездици
в топла,
звездна
нощ.
Безкрайни мисли -
бисерни сълзици
покрили са
безкрая на нощта.

Самотни звуци,
стихнали в покоя.
Като цветя -
до бягащ
речен
бряг.
Безкрайна песен -
есенна умора,
в седефената
пазва на нощта.

*

Нощно море

Падат нощем звезди във морето,
тихо плаче самотна вълна,
само лунната светла пътека
път чертае и няма тъга.

Тихо, тихо, морето донася
нежна песен и бяла следа,
бисер там ли проблясва във мрака
или свети самотна сълза?

*

В тиха безнадеждност

Морето, се повдигаше на пръсти,
за да докосне вятъра в нощта.
Вълните му се плискаха чевръсти,
надскочили високата скала.

Луната непристойно се протегна,
извила гръб над синята вода.
С безгрижие в небето се излегна
и триумфираше на свобода.

Над пясъчните дюни, над морето
се претърколи с неестествен чар.
Подхвърли ситен пясък към небето
и се присмя на мигащия Фар.

Погледна към звездите любопитно.
Пречупи бялата им светлина.
Прегриза хоризонта. Непрестанно
към мене лъхаше студенина.

Нощта потъна с вятърната лодка.
Луната се превиваше на три.
По пясъка след дългата разходка,
следа от нея никой не откри...

Изтече тихата ми безнадеждност!
Ще бъда силна, както и преди.
С любов сърцето ми тупти от нежност!
Не може мрака да го победи!

*

АБСУРДИ
КЛЕТКА РАЗБИТА,
СВОБОДА В СЪРЦЕТО.
ГНЯВ В КРУША
БОКСОВА ИЗЛИВА.
НЯМА КРУША.

ШЕПОТ В УХОТО,
ЛЮБОВ ВУЛГАРНА,
БЛИЗОСТ НЕВЪЗМОЖНА,
НОКТИ ВПИТИ.
НЯМА НОКТИ.

ЗАБЪРЗАНИ, ЗАДЪХАНИ,
ДЪЛБОКА СТРАСТ,
СВЯТ ЕМОЦИОНАЛЕН,
ОСТРОВ САМОТЕН.
НЯМА ОСТРОВ.

*

ПРИКАЗКА
Една безкрайна приказка
разказва слънцето, събудено
за пролет, за цветя и за усмивки,
за бели полудели пеперуди.

Какъв възторг е завъртял главите ни?
Каква безумна разост ще ни грабне?
Ний слушаме и никого не питаме,
и чакаме, разтворени и жадни.

О, луд възторг, изпитан в сладки тръпки,
просмукан от кръвта и от сърцето,
ти никога не ще лежиш отъпкан,
ти винаги ще бъдеш чист и светъл!

Уви! Това е само бяла приказка,
която слънцето разказва нежно...
И пролетта ни, без любими близки,
е пуста като зима белоснежна.

*

Черупка нежност

Щедра есен е пръснала злато,
покрай пътя струи светлина.
Сбирам в шепи това късно лято
и подреждам букет топлина.

С непреминала обич отивам
да ме покори пак морето
и за час подарен аз очаквам
в мен да се върне детето.

А морето е легнало кротко,
тихо диша и ближе брега.
Две кутрета играят наоколо,
пръски от мокрия пясък хвърчат.

Забавлява се с тях великанът,
синя нежност им плисва със смях,
с лапа гребва черупки от миди,
мие ги и ги връща при тях.

Раздялата има вкус на море.
Как да преглъщам разделите?
Нежност в черупка отнасям с ръце
за делниците и неделите.

*

Денят

Денят танцува бавно с вечерта,
а Слънцето припламна и залезе.
Нощта изригна в черна самота.
Искрят звездите сред небесна бездна...

Вълните тихи, в тъмното море -
със хоризонта някъде се сливат...
Брегът дори не може да ги спре
и пясъкът с водата се преливат.

А в облаците - бледата Луна,
като жена е сякаш. Светлоока...
Около нея - бяла светлина
и път - с една единствена посока...

*

Vremeto potapya v meki pazvi
Svetlinata na denya.
I ot nego v mig ostava
Tanka ivica taga.

Sred zvezdite, nad tamata
Blyasva nechiya salza
I umira pak v rakata
Malka alena iskra.

Pepel stara pat zavyava
I zapyava lunen bryag.
Noshtna ptica ochertava
Orbita v nebe ot mrak.

*

По дирите сърдечни

Знам.
Накрая пак ще съм в сълзите си.
Непоследвала мечтите си.
Пак ще бъда тъжна и сломена.
Пак сърцето си в ръка ще взема -
кървящо, болно, хладно.
Знам.
Аз пак ще страдам.

Ще вървя по-бавно, но напреде -
така на себе си оставаш верен.
И да не чувам, и да не гледам,
аз пак сърцето си ще следвам.
Като него ще съм грозна рана.
Знам.
Без обич ще остана.

И в болката си няма никога да спра
подир мечтите да вървя.
И никога сърцето няма да прескоча.
Без него нищо ново няма да започна.
И това ще е едничката утеха.
Знам.
Аз пак ще вехна.

*

Днес падат Персеиди в светещ вятър,
а казват в нощ на падащи звезди
нагоре гледай - наречи желание
и за това, че немислимо е - ти не мисли.

Следа припламваща последвай без задръжки,
и пепелта искряща събери във шепи.
Мечтата очертай със светли пръсти
и името й нарисувай с шепот ...

*

Движение

Времето
се оттичаше
безцветно от небето,
като смеещи се капки дъжд-
весели калейдоскопи.
Земята го поглъщаше
с желанието
на цъфнал кактус,
и
благославяше
движението на Слънцето.

*

"Кога" каза Луната на звездите в небето

"Скоро" каза вятърът, който го последва

"Кой" каза облакът, който започна да плаче

"Аз" каза ездачът, сух като кост

"Кой" каза слънцето, което разтопи земята

"Защо" каза реката и отказа да тече

"Къде" каза гръмотевицата без звук

"Тук" каза ездачът и взе пушката си

"Не" казаха звездите на луната в небето

"Не" казаха дърветата и застенаха

"Не" каза прахта, която заслепи очите

"Да" каза ездачът, бял като кост

"Не" каза луната, която стана от сън

"Не" каза викът на умиращото слънце

"Не" казаха планетите и започнаха да плачат

"Да" каза ездачът и наведе пушка.

*

Едно сърце

Едно сърце за теб живее
Едно сърце за теб тупти
Едно сърце за теб ще тлее
За теб ще страда и…

Не ще те с думи поругае
А вечно то над теб ще бди
За тебе вечно ще ридае
За и никога не ще заспи…

Ще мине време ще забравиш
Но то за тебе ще тупти.
И в самота да го оставиш
То твойто име ще шепти.

Когато падне уморено
Заспи то вечния си сън
За теб ще мисли съкрушено
И за несбъднати мечти…

*

ПРЕЗ ПРОЛЕТТА - КАТО ПРЕЗ ПАРК,
тъй както без посока тичах,
съзрях го - блесна сякаш фар
и заслепи за миг очите ми.
И дъх стаил, дочух - струи мъзга
във ствола му оголен грациозно.

Два бивола ми кимнаха с рога.
Един за сбогом. Другият - за поздрав.

*

Късен сняг

Отново сняг...
А уж е пролет вече.
Снежинки падат по кайсиев цвят.
Промъква се на пръсти, отдалече
продажна нощ в предадения град.

Защо валиш- жесток и безразсъден?
Целувките ти ледени болят.
Проплаква вън от твоя дъх осъден
и клюмва осланен кокичев цвят.

Прозорецът ми дръпва се намръщен
от дръзките ти, палави ръце.
Дъхът на пролет носи се из къщи -
иди си сняг!Така е най-добре.

*

Забулен нощен час. Светът немее.
Самотник-вятър гали дървесата.
В беззвездното небе Луна светлее.
Как тайнствен е мигът на тишината...!

*

Моят грaд

Ще се нaдвесят къщите нaд кълдъръмa,
прозорци ще поемaт глъткa светлинa,
Трихълмието ще отвори свойтa портa,
Хисaр кaпия – крепостнa стенa.

Сaхaт тепе ще си свери чaсовникa,
ще се протегне под лъчите топли,
ще се рaзпръснaт пилците по покривa,
комини ще изкaшлят димни вопли.

Пискюлите ще грейнaт нa фaйтонa
подкови ще зaтрaкaт късметлийски,
ще се нaдвиквaт бaбите нa дворa,
прострели плетките си кaдемлийски.

Свещицa мaлкa ще рaзпaлвa вярa
във Хрaмa пред иконa, в светлинa,
от пролетни цветя венче ще свивa
любящa мaйкa, върху детскaтa глaвa.

Ще тръгнaт влюбените зaмечтaно,
ще си ожули някой токче по ръбa,
момчето плaхо ще прегърне рaмо,
момичето смутено е, мълчa.

И ще зaсвири стaрaтa лaтернa
джезве ще зaбълбукa с песентa,
a чaшите ще чaкaт търпеливо
дa пием по кaфе нa Джумaя.

Небеттепе ще зaрaзкaзвa тихо
зa жертвен огън в стaри временa,
ще бъдем нa Амфитеaтърa до тъмно,
с мисълтa, че кaто Феникс е грaдa.

И кестените ще цъфтят...

*

Морска буря
Щом морето е спокойно, тихо
и вятърът - попътен
аз съм кораб. От длан съм свита.
Платната ми са с въздух пълни.

Плавам бавно. И ме носят.
След мен водата е вълниста.
По мачтите ми има чайки боси.
Слънце палубата ми почиства.

Понякога ще бъда в морска буря.
Ще съм с платна прибрани.
Ще бъда нейна. Ще ме развълнува.
Ще предизвиква. Ще ме грабне.

След нея ще съм променена, друга.
Ще съм кораб. Непостоянен.
Пак с платна от въздух пълни плувам.
Покрива морска длан дланта ми.

*

Нощта е толкоз нежна и красива,
прегръща лудо влюбено града,
поляга във ръцете му, заспива,
изтрива всяка бръчка самота.

Неустоима е, разголена, нахална,
без капка свян, без грим, без суета,
така първична, истинска нахална,
копнее за любов - като жена.

И нищо по-красиво не познавам
от тази нощ, закичила звезди,
освен когато тихичко заставам
и се оглеждам в твоите очи.

*

Остров

Средата на сянката е.
Там в ниското рибите мълчат в
меките треви от рехав здрач,
а жегата горчи като сол
по покривите на лятото!

С тесните си чадъри кипарисите
и старите къщи спорят за годините си.
Колко животът ни зависи от нас,
и кой изгубен
как сам се спасява
в пространствата на собствените си видения.

Спускайки се
от раменете на пейзажа,
гледайки как вълните хапят брега,
вятърът е само
скромен преводач през времето.

А небето блести като смарагд,
и с поясът на своята безкрайност
пада чак до прозирната кръв на дърветата на живота,
които знаят как да пазят там
скрижалите на безсмъртието си.

А някъде зад огражденията на хоризонта
със смелостта си
рибарите сдобряват морето със себе си.

*

Перлено слънце
Морето цяла вечер е тъкало
с любов огромна мрежа- до звездите.
С усмивка уморена засияло,
делфините изпраща в дълбините.
Те ловко се промъкват през руини,
със мрежата повдигат мида тайна,
подават я във пръстите му сини.
То вдига с нежност перлата омайна.
Със майчината обич съградено,
красиво младо слънце заискрява.
Морето гледа рожбата пленено
и във съня си кротко заблестява...

Разстила се морето
- древна книга неразлистена
и тайни знаци шепнат дълбините.
С вълните силни
гоним вечни истини.
И векове ечат придънно скрити.
Дали ще разпознаят
сетивата ни
хармонията- чувство долетяло,
за да усетим като в огледало
и същата хармония в сърцата ни...

*

Клетка по клетка пътят изчезва,
топи се свещта,
между рая и ада махало:
Котва - Душа.
Догарящ в пепелника
лист недописан стих.
Огънят ще шепне насън.

*

Синя привечер край кея.

Синя приказка
и дъх на водорасли .
А стихналите кораби
като съзвездия,
таят магия,
в мрежи непобрана.
Луната е изхвръкнала искра
от уморената лула
на капитана.

*

Седяхме върху голата скала,
замаяни от билки и от вятър.
Небето бавно свиваше крила -
да приюти под себе си Земята.

От изток, на тъмнеещия фон,
пристъпяше несмело синя димка.
От запад - пламналият хоризонт,
метеше свода с алени езици.

Топяха се безбрежните била,
и гледахме притихнали, без думи,
уверени, че тази красота
да се описва с думи - е безумие!

Но каза моят шестгодишен син,
обходил с поглед земната окръжност:

- Как е възможно да съм толкова щастлив,
дори когато ми е много тъжно!

*

Февруари
Залез вплита се в дантелено дърво.
Стъпки ледено напукват тишината.
И на птица острото крило
реже безгранично синевата.

*

Среднощен танц
Забулен нощен час. Светът немее.
Самотник-вятър гали дървесата.
В беззвездното небе Луна светлее.
Как тайнствен е мигът на тишината...!

Смълчани са и хората, и сградите.
И делника унесен е - заспива...
Мъждукащи фенери пред фасадите
със светли дипли къщите завиват.

В оркестъра на смели мисли-блудници,
мечтите сред мелодии извират...
А в шествието на среднощни улици,
със тихи стъпки сънища валсират...

*

Тогава, когато

Тогава, когато изгрее зората,
настъпи пак новия ден.
Ще има пак вяра в сърцата,
ще има, но не и за мен...

Тогава, когато денят се завърне
и поглед отново напред устремен,
надеждата нова света ще прегърне,
прегръдка гореща, но не и за мен...

Тогава, когато нощта е изящна,
тогава и мракът не ще е студен.
Защото любов ще гори по-прекрасна,
Любов по-прекрасна, но не и за мен...

Тогава живота ще бъде чудесен
от вяра, надежда, любов озарен.
Живота ще бъде почти като песен,
ще бъде чудесен, но не и за мен...

*

Как весело вятъра вие,
със своя свиреп вой във нощта.
И как всяко сърце ще се свие,
без вяра, надежда, мечта.

Гората пак е украсена
със сухи есенни листта.
Земята - пъстро пременена,
от мънички цветя в калта.

Защото властва вечна зима
и вие вятъра студен.
Дали и тук покой ще има?
Когато дойде утрешния ден.

Надеждата роди се в тишината,
че тъжен спомен ще е есента,
когато слънцето разсеяло мъглата -
вещтае края на нощта...

*

ПРОЧИТ НАЗАД

Разлиствам страниците стихове -
разхвърляни, небрежно номерирани,
мастилени талази по хартията.

Събирам пак разбърканите рими,
а те нашепват ехото на прилива
със постоянството на раковини.

В разломите бездънни на душата
пулсират живите реки на чувствата
подриващи твърдта на разума.

И дюните на минали съмнения
засипват нови - пясъчен часовник.
По стъпките си крача неразкаял се.

Нагоре по брега, съвсем при извора
сърцето ми ме чака развълнувано.
Прескачам редове, задъхан стигам.

В началото е тихо - само ромонът
на дивата мелодия в главата ми...
Листата сгъвам в ято книжи кораби.

Ще се разтвори във морето синьото,
а думите ще се стопят във необята.
Завръщам се при себе си пречистен.

*

Мъничко Kокиче
цветенце – нaдеждa
звъннa кaто птиче
сред целувкa снежнa.

Минзухaрa свещник
зaсия, зaсвети
с новия си дрешник
колко е нaпети.

Жълтaтa Игликa
носи Божи вести
пролеттa отключи
с ключове небесни.

Теменужкa скритa
лекичко нaдничa
кaт‘ лице моминско
всичко й приличa.

Нaрцисa изящен
хрaнa зa душaтa
божествено влюбен
цъфнa до рекaтa.

A Лaленце люлкa
леко се люлее
еднa горскa фея
звънко тaм се смее.

Зюмбюлa рaзпръснa
aромaт омaен
от път дори върнa
приятел незнaен.

Пaричкaтa мaлкa
око ококори
Слънчо се усмихнa
двери си отвори.

*

Пустиня

През нощта пустинята
издишва горещи вълни
и гасне изморено...

Отворилото се небе
я обгръща с ревността
на ранен любовник,
и с апетит на хищник
предузнал обилна вечеря...

Тя потреперва от леден допир,
раздвижва гърбици
с цвят на камила,
но пази пътя към оазисите...

Тогава песъчинките и
звездите се надлъгват
с езика на бедуините...

Керваните с хора и животни
кладат огньове върху плътта й
и благодарят
за милостта на съдбата.

*

Прозрачна тишина навън,
стадата се завръщат.
Отеква тихо меден звън,
проплаква агне тъжно.

Ветрецът носи аромат
от изораните поля.
Ухае мирисът познат
на плодове, цветя.

Нощта постила пелена
и две сърца повива.
Щурците в тази тишина
със шепота се сливат.....

*

Залез

Отива си денят. Зад хоризонта
последната му светлина се стича.
Полива сивия бетон със злато,
небето на пожар прилича.

Суетно във стъклата се оглежда,
като момиченце пред огледало
застанало пред себе си с надежда,
за първата целувка зажадняло.

Стотици отражения в червено
разпръскват красотата му безмълвна.
Отива си денят и уморено
градът със здрача нощен се изпълва.

*

Заменям купища огньове за малко топлина.
Замяням зими аз сурови за леден къс вода.
Заменям бурни, топли страсти за думичка една.
Заменям цял един живот богат за капка в любовта.

В замяната не ще да има никаква лъжа,
Във нея няма да намериш къс от глупостта.
Замяната ми дава нещо малко, но добро!
Защото то е твое, нежно, скъпо и едно.

*

капките в градината просветват
след дъжда звездите са усмихнати
в мократа трева - зелени пръсти -
впиват свойте корени тревите
всеки шум се дави във бунара
на нощта, до мирен ангел при нозете
и сестрите си душата разпознава:
дъхавата кал, тревата и небето.

*

Салът опря до брега,
но как ще затъне в безпаметен пясък!
Как ще разплиска солените пръски
на тъгата - неясна, нелепа…
И от дългия път да починат
ще полегнат сред пясъка дънери,
ще разсъхват презморските спомени,
водорасли ще въздишат по дъното
и над тази зелена носталгия
ще увисне горчивата пара.
За лекуване време ще бъде,
за прощаване час ще удари!
От окото си, синьо-зеленото
песъчинката вчерашна ще отплискам,
вик назаем ще грабна от чайките
и ще хукна към кея - да дишам.

*

Захладня. Пъстър студ ме погали
и замръзнали кръвни телца
ме раздраха – полярни кристали
или смлени на прах стъкълца…
А лицето ми стана на камък,
и косата ми пак побеля,
лумна в пламъци пясъчен замък,
само някакъв стих оцеля…
Само майка ми нейде проплака
и самотна се килна нощта.
Отлетя… Не можа да дочака
нежна песен за тъжни неща.
Отлетя и безкрила надежда
да целуна очите ти пак
или просто към тях да поглеждам.
Няма как,
няма как,
няма как...

*